Чувствах, че минутите отлитат като секунди. Сега времето беше полудяло и като че ли искаше да изпревари само себе си. Давах всичко от себе си, но то като че ли бързаше с цялата си жестокост. В този момент почти бях сигурен, че времето е някакво живо същество и неистово желае да ми попречи. Да ми попречи да я видя отново. Аз бързах към нея, но то течеше неумолимо и като че ли ми се присмиваше и злорадстваше отстрани. Може би си играеше с мен. Но какво толкова му бях сторил, в какво бях сгрешил пред него? Може би беше съюзник на Адриана, моята съпруга? Или може би просто обичаше справедливостта и осъждаше изневярата? Но аз не можех и не исках да се съглася с това определение. Въпреки, че лицето ми беше бледо, а вътрешно изгарях в страшен огън, разумът ми беше напълно на мястото си. Или може би само аз си мислех така. Опитвах се да разсъждавам трезво и да не губя опора под краката си, но кажете ми – как бих могъл да го направя? За да сторя това, трябваше да изтръгна до корен всичките си ч ...