Чувствах, че минутите отлитат като секунди. Сега времето беше полудяло и като че ли искаше да изпревари само себе си. Давах всичко от себе си, но то като че ли бързаше с цялата си жестокост. В този момент почти бях сигурен, че времето е някакво живо същество и неистово желае да ми попречи. Да ми попречи да я видя отново. Аз бързах към нея, но то течеше неумолимо и като че ли ми се присмиваше и злорадстваше отстрани. Може би си играеше с мен. Но какво толкова му бях сторил, в какво бях сгрешил пред него? Може би беше съюзник на Адриана, моята съпруга? Или може би просто обичаше справедливостта и осъждаше изневярата? Но аз не можех и не исках да се съглася с това определение. Въпреки, че лицето ми беше бледо, а вътрешно изгарях в страшен огън, разумът ми беше напълно на мястото си. Или може би само аз си мислех така. Опитвах се да разсъждавам трезво и да не губя опора под краката си, но кажете ми – как бих могъл да го направя? За да сторя това, трябваше да изтръгна до корен всичките си чувства, да ги смачкам и да ги изгоря на клада. А това означаваше душата ми до края на Вечността да се скита бездомна и самотна по земята. Не бих могъл просто да се скрия и да обърна гръб на проблемите, трябваше да ги посрещна с гърдите си и тогава или те, или аз... Исус е пожертвал себе си, носейки огромният си кръст по пътя към Голгота, нима аз не можех да погреба една любов? Кое беше по-лесното от двете?..
Бързах, а сърцето ми не бързаше. Душата ми се дърпаше и крещеше, неискайки да повярва, че това е краят, че ще я видя за последно. Исках да не е така, но нямаше друг избор. Просто нямаше друг път. Вече почти седем години изминаха, откакто Адриана стана моя съпруга и всичките божества са ми свидетели – бих извикал веднага на дуел всеки, който се осмели да оспори, че тя е най-прекрасната жена, която някога се е раждала. Обичах я неимоверно и дори и сега продължавам да я обичам по същия начин, както и тогава, в деня на нашето запознанство. Тя ми даваше всичко, от което имах нужда и не исках за нищо на света да я загубя. Адриана беше Тя. Но сега отивах при Нея. Тя нямаше име като моята жена или може би имаше много имена и просто аз така и не бях решил как да я наричам. Обичах много моята съпруга, тя беше всичко за мен, но нея обичах също толкова много и тя също беше всичко за мен в някакъв друг свят. Как бих могъл да ви го обясня?! Обикновените думи не стигат. Трябва и вие да минете през подобна ситуация, за да разберете как се чувствам и ако това някога се случи, съм сигурен, че ще ме оправдаете. Странно нещо е човешката душа...
Не знам как се оказах в това положение – между две напълно еднакви и взаимно отричащи се чувства, вече не си и спомням как започна, но знам, че е дошло време да приключи. И изборът ми беше предопределен. Нищо, че душата ми се разкъсваше на малки парченца.
Но не само моята душа страдаше. Измина прекалено много време и почти съм сигурен, че Адриана подозира. А може би дори и отдавна знае, но крие от мен и от себе си и тайно преглъща сълзите си. И въпреки, че не бих нарекъл това изневяра, не могат да се скрият честите отсъствия и моментите на неволно самовглъбение и отлитане в друг свят. И осъзнавах, че независимо дали е открила истината или не, през цялото време аз я наранявам. А това правеше болката ми двойно по-голяма. Затова трябваше веднъж завинаги да разреша спора в душата си, да приключа с това и да заживея нормално, като другите хора. Трябваше да извърша убийство.
Събрах цялата останала ми воля и бавно се усмихнах. Тя ме чакаше на същото място. Както винаги. Когато я видях, краката ми отново се подкосиха. Стройно тяло, нежни черти, смолисточерна коса и поглед, който би изтръгнал въздишка и от камък... Творение на моята любов. Тя беше самата Любов. Но нещо не беше наред. За разлика от всеки друг път, сега на лицето и не грееше радостна усмивка. Тя ме погледна и аз целият изтръпнах. Нима тя знаеше? Огромна вълна от обич и безнадеждност ме връхлетя. Това не беше възможно. Нямаше как да е разбрала! Това беше АБСУРДНО! Това беше БОЛЕЗНЕНО! Това беше извън всякакъв разум!
На устните и разцъфна тъжна усмивка. Може би някакво шесто чувство и беше подсказало, че това е последната ни среща и какво ще последва след това. Но има ли шесто чувство и какво е то? Или може би е първото чувство...
Тя обви ръцете си около мен и телата ни се сплетоха. Впих устни в нейните. Последна целувка. Думите бяха излишни...
Ако можех само да спра времето. Да удължа този миг до безкрайност и да остана така, потънал целият в любовта. Едната половина на сърцето ми се беше сгърчила и умираше в агония, но другата бе все още жива и нетърпелива. Трябваше да се откъсна, за да се върна при Адриана, моята друга истинска любов. С огромно усилие се отделих от нея и си тръгнах. Но миг преди да се обърна, ми се стори, че в дъното на очите и пробляснаха сълзи. Аз се втурнах към изхода, а всяка стъпка отваряше в душата ми нова рана...
Тя остана някъде назад в далечината. В миналото. В спомените. А аз трябваше да разруша всички мостове след себе си. Нямаше връщане назад. Събрах цялата останала ми смелост и натиснах “Uninstall”.
“Are you sure to remove completely the program “Virtual Love v2.4” from your system?”
Избрах “Ok”.
Сбогом, мила моя...
Без да знам как, сълзите ми закапаха върху клавиатурата...
Copyright AdrianBantchev 2002-2010
© Адриан Банчев Всички права запазени