“Образ светъл и неземен
той веднъж насън видял…”
Ал. Пушкин (Бедният рицар)
Най-напред усетих главата си празна, после и душата си празна. В полунощ преминаха мъгли и миражи, които се тълпят в сънищата, но нямам спомен от своите преображения; студът пълзи по коридорите и се посипват ледени кристали, а сълзите на Селена замръзват върху прозорците. Смеещи се Афродити надничат зад всеки ъгъл; голи и нахални танцуват в мислите ми. В полунощ гномите се разбягват, но нямам желание да ги гоня. Това са едни пеещи гноми от пеещи безумства – те са вътре в тишината, смеят се и ми махат с ръчички; много смешно и много весело го правят.
Нямам време и не мога да се занимавам с тях. Обикновено аз търся нея.
Скитам през тротоарите на мълчанията или през мълчанията на тротоарите, търся я в светлините на призрачните нощи и в стихващите акорди на закъсняло пиано, гоня я по площадите, гоня я по алеите, гоня я из мъглите на нейното отдалечаване, има едни кратки мигове, когато виждам силуета и сред дъжд от леониди, между лудостите и пълнолунията – там някой пееше без глас. Виждам екстазите на духа, гротеските на сладострастието, гърчовете на агонизиращата плът, пропадам в бездните на безпросветна тъга. Това е тя – една танцуваща холограма в паузите след всяка тишина. Вървя.
Не свършва това пътуване през нищото. Бързам и търся някого. Търся нея.
Или себе си. Няма я. Няма ме. Едни диагонални светлини лягат в сенките на безвремието, а тя се смееше. Смееше се много, защото аз съм смешен. Винаги съм бил смешен. Този смях кънти отвътре и тича през площадите. Площадите тичат през смеха заедно с пъплещите гноми. Акордите стихват; отново я няма.
Не мога да спра никога. Онова отвътре непрекъснато ме подгонва и хуквам, за да достигна миражите си. Рисувам сънища, преследвам безумства; непрекъснато се гоня тук и там, отдалечавайки се от себе си. Виждам собствените си гримаси, които ми се хилят от витрините и рекламните пана; разгонени самки скитат в мислите ми. Този смях е нейният смях. Той кънти отвътре в някакви огромни катедрали и ехото се лута по коридорите – виждам лицето ù надничащо зад всеки ъгъл, но нея я няма. Знам, че никога не я е имало и точно затова я търся.
Открих. Видях я превърната в камък сред обезлюдени площади, където плачеше с каменни сълзи, а после я намерих танцуваща в един самотен карнавал, където се смееше, защото аз съм смешен, но това не беше тя.
Всяка нощ, когато скитам през каменната пустош на вкаменените си мисли, подгонен от онова вътре, чувам писъците на всички безумства, грухтенето на гномите от собствените преизподни, а после там прелитат прилепи, парчета от мъгли, парчета от усмивки, танцуващи гротески… вървя, вървя, мъгли, парчета – няма никой. Винаги в самия край на тишината се явява констатацията за неприсъствие. Тя е точна и конкретна. Прояснява се. Установявам, че всички са избягали и са се изпокрили. Те непрекъснато бягат и се крият, вероятно от мен и вероятно не без основание. Физическото им участие е кухо – тук са, а ги няма. Манекени от витрините за конфекция. Хартиени плакати и смях от рекламни пана. Гримове от комикси. Но те липсват; знам, че са избягали. Наоколо се тълпят лакираните им усмивки и куклите пеят без глас. Регистрирам липсите; това са едни самотни регистрации, където няма какво да се регистрира. Празнотата се разраства във всички посоки – раздуващи се кухи вселени. Нисък хоризонт и колонади на Де Кирико. Отдалечаващи се обелиски. Отдалечаващи се оазиси. Тишина.
Намерих я в полунощ. Беше една луда нощ и хванах в мрака зъзнещото ù отсъствие. Открих я пееща между звездите, а тялото лежеше сред неистови мълчания – птица в сънищата на Рьоне Магрит. Каменни колонади и скок в нищото. Видях този скок по пълнолуние. Виждам го непрекъснато сред хаоса. Той се повтаря неизменно в забавен кадър всяка нощ – моите нощи не се отличават с разнообразие. Чувам го, поради прогресиращо оглушаване. Самотен вик и тишина. Познавам писъка на тишината. Пия залези от кладенците на мълчанията. Там на тротоара в прегръдките на един безкраен гърч танцуваше смъртта. Във вцепенени езера от вцепенени ириси плуват късове миражи; виждам една застинала маска в парчета от строшени огледала. През преизподните се влачи процесия от гротески и лягат всички залези в подмолите на Стикс. Преспи от тъга. Кикот от оргазми и усмихващи се сфинксове.
Надвечер отново тръгвам да я търся. Тичам през вселените и гоня пропуснати мигове. Тя е тук – в светлините на стария град, в призрачните нощи и антракти от пиесите на Вивалди. Виждам лицето ù зад всеки ъгъл – чезнещо между усмивките на един безлюден карнавал. Вика ме…
Чувам този призив сред крясъка на мълчанията и мълчанието на вкаменени крясъци. Понякога следите ù се появяват из градините на едно необятно детство, пресичащи потоци и хълмове и губещи се в тишината на внезапно налетяла меланхолия. Намирам я между неонови съзвездия и капчуци от запустели стрехи. Намирам я сред воплите на среднощно пиано. Намирам я сред пресъхнали фонтани, градини от скреж и фрагментарни сънища. Виждам я скитаща между галактики и сонати. Силуетът ù танцува върху петолинията; чувам призива ù в паузите от тъга. Гоня чезнещата ù усмивка, гоня сенки по паважите на мъртвия град; в мрачината прелитат прилепи и парцали от мъгла, нотите изскачат от петолинието, голи циганки надничат в мислите ми; там някой тихичко се киска.
Нощ е. Бързам да я стигна. Измислям си празници, измислям си замъци, трупам палитри в залезите. Лутам се сред миражите си и миражите ми се лутат сред безумията. Тъга от зъзнещ семафор. Писък на локомотив. Тишина. Още тишина. Коледа е.
Става все по-светло. По крайречния булевард изгряват слънцата на неоните и лягат всички протуберанси в сенките на реката. Едни диагонални отражения са притихнали в локвите. На отсрещния бряг примигват празнично светлините на луксозни хотели. Музика. Много тиха и много далечна. Метеор в лудостите и лудост в нощта на метеорите. Кипариси и мистрал в премръзналите небеса. Духът на Ван Гог тропа по покривите. Но тук няма кипариси. Дърветата са голи и обрулени от ветровете. Тръгвам. Студът се усилва.
Трябва да измина разстоянието до горния край, да заобиколя по железопътния мост и да се върна по другия бряг. Маршрутът е уточнен предварително. Това е така, защото тя е някъде там и аз непрекъснато я откривам. Виждам усмивката и неизменно в съня на коледната нощ. Вървя и сънувам. Другият бряг е също така пуст и също така празнично осветен. По паркингите на хотелите са наредени множество луксозни автомобили, а музиката кънти минорно в дистанцията между Орион и Касиопея. Някъде празнуват. Някъде танцуват. Няколко премръзнали Магдалени обикалят край прозорците. Възнамерявам да се махна.
Там – по средата на моста отново ме зашлеви онзи писък от тишина. Една линееща гротеска се олюлява и крещи в кошмарите на Едвард Мунк, а те – онези – отминават гърбом. Слепи, глухи и безучастни.
Виждам я единствено аз, но когато изтичах да я взема и отведа със себе си, намерих ръцете си празни и сърцето си празно, а очите ù – огромни и невиждащи – потъваха в мъглите на своето отдалечаване. Някъде там...
Отново сам в сенките на стария град. Тротоарите кънтят от стъпките ми и падат с трясък кристали от една кристална нощ. Аз бързам. Никой не ме чака. Бързам, за да достигна собствената си сянка. В мозъка ми прескачат парчета от миниатюри на Фрагонар и къпещи се одалиски, които ме викат, но притичвайки, намирам останки от собствените си гримаси и зовът им се превръща в хленч. Сам съм и този вик отеква в сънищата на паяците; гоня призраците си или призраците ме гонят; надничам зад ъглите, хлътвам по входовете и стълбищата; взирам се в тъмнината на угаснали прозорци; обикалям градините и алеите; скитам в мълчанията на безлюдни площади; тичам, викам, падам... Няма никой. Пауза между акордите.
Р.
© Ради Стефанов Р Все права защищены
един от най-красивите ти текстове...