-Защо тоя човек те мрази толкова?
-Много ли?
-Абе не знам много ли е, малко ли е, но, като стане дума за теб, се оплюва. Със сигурност, едва ли мрази някого повече.
-Ами сигурно си има основание човека. Аз съм си объркано същество и чат-пат правя объркани неща.
-Е, дрън-дрън. Всички знаят, че, кога дойде тук, ти го прие, ти го лансира и ти му напълни джобовете с пари.
-Виж ти! А пък аз си мислех, че никой нищо ни вижда, ни знае.
-За пари ли се скарахте?
-Може да се каже и така.
-А кажи де? Навира се да работим заедно. Натиска се.
-Вземи го. И аз някога го прибрах.
-Говоря ти сериозно. Имам голяма поръчка и ми трябват хора.
-Че какво да ти кажа бе, човече? Ти си решавай. Аз го прибрах, поработихме и...
-А казвай де!
-Нищо особено. Прибираме се една вечер. Експертният съвет продължи доста. Метнахме са на колата и запрашихме насам. Чакаше ни път. Обикновено след такива съвети се прибирам в полунощ. Докато се измъквах от тежкото движение и изляза на околовръстния път, почти мълчахме. Умората и напрежението си казваха думата. Представях голяма и много трудна задача. Бях го ангажирал по неговата част. По нея възникнаха проблеми, но онова, което представях, натежа и не само че приеха проекта, но и му траснаха една респектираща цена. Това за него беше нещо, за което само е можел да си мечтае.
Та излизаме на чист път и се понесохме.
И се разбъбрихме. Да не заспим. А за това, а за онова. Бъбрим. И от време на време той - все едно.
-Ей страшен си! Взема им акъла. Такава оценка едва ли са давали на някого. Страшен си!
-Стига де! - сопвам се аз. Хубав проект, хубава оценка.
Продължаваме. Километър след километър.
Пак се обажда.
-Голяма работа си. Страшен си!
-Стига де!
-Абе какво стига, аз не мога да повярвам, че ще имам толкова много пари. Кола си вземам от воле. Екстра! Шаш! И едно апартаментче! Стига съм се свирал по мази и тавани.
Лети колата. Чувам го и си мисля. Че защо да не се радва чадото. Нали за това работим. Да печелим и ако, не дай си боже, стане и на изкуство да размирише. Птиченцето на щастието не каца всеки ден.
Щастлив е!
-Ти - викам му - чадо, сега като се видиш със стотинки, няма ли да извикаш жената да дойде и тя тук? Досега все се оправдаваш, че нямало къде да живеете. Детето вече на колко е?
-На единайсет.
-Та ще ги докараш ли?
-Ами! Притрябвали са ми.
-Какви ги дрънкаш за жена си и детето?
-Не ми трябват. Не съм ти казал, че се разведохме. Изгоних я. Сега ме съди.
-За какво?
-За издръжка на детето. Съди ме, ама се измъквам, че нямам пари, нали не се водя никъде на работа.
-Ами сега, като имаш пари?
-Че какво като имам? Да не са нейни?
Замълчах.
Замълча и той.
Някъде по средата на пътя, се обади.
-И да не забравя. Много те моля, на никого да не казваш, че ще имам толкова пари. Оная, щом научи и веднага ще иска повишаване на издръжката.
Мълча!
Километър след километър…
Пак той:
-Нали няма да забравиш? Много е важно!
От дясно разширение на пътя. Спирам!
-Айде – викам му - да починем малко и да изпием по един дим.
Слязохме. Запалихме.
Продължавам да мълча. Обажда се пак той:
-Нали няма да забравиш?
-Няма! – викам аз.
Дръпнах вратата.
Вмъкнах се, щракнах ключа.
Колата изръмжа зловещо и изскочи на платното.
И се понесох като бесен.
Спрях чак зад един от баирите.
Нещо в колата миришеше. Вонеше!
Излязох. Отворих вратите широко.
От там! От седалката до мен! Дето седеше оня.
Вонеше на щастие!
© Иван Стефанов Все права защищены