Щастие

ЩАСТИЕ

      -Защо тоя човек те мрази толкова?

     -Много ли?

     -Абе не знам много ли е, малко ли е, но, като стане дума за теб, се оплюва. Със сигурност, едва ли мрази някого повече.

     -Ами сигурно си има основание човека. Аз съм си объркано същество и чат-пат правя объркани неща.

     -Е, дрън-дрън. Всички знаят, че, кога дойде тук, ти го прие, ти го лансира и ти му напълни джобовете с пари.

     -Виж ти! А пък аз си мислех, че никой нищо ни вижда, ни знае.

     -За пари ли се скарахте?

     -Може да се каже и така.

     -А кажи де? Навира се да работим заедно. Натиска се.

     -Вземи го. И аз някога го прибрах.

     -Говоря ти сериозно. Имам голяма поръчка и ми трябват хора.

     -Че какво да ти кажа бе, човече? Ти си решавай. Аз го прибрах, поработихме и...

     -А казвай де!

     -Нищо особено. Прибираме се една вечер. Експертният съвет продължи доста. Метнахме са на колата и запрашихме насам. Чакаше ни път. Обикновено след такива съвети се прибирам в полунощ. Докато се измъквах от тежкото движение и изляза на околовръстния път, почти мълчахме. Умората и напрежението си казваха думата. Представях голяма и много трудна задача. Бях го ангажирал по неговата част. По нея възникнаха проблеми, но онова, което представях, натежа и не само че приеха проекта, но и му траснаха една респектираща цена. Това за него беше нещо, за което само е можел да си мечтае.

      Та излизаме на чист път и се понесохме.

     И се разбъбрихме. Да не заспим. А за това, а за онова. Бъбрим. И от време на време той - все едно.

    -Ей страшен си! Взема им акъла. Такава оценка едва ли са давали на някого. Страшен си!

     -Стига де! - сопвам се аз. Хубав проект, хубава оценка.

     Продължаваме. Километър след километър.

     Пак се обажда.

     -Голяма работа си. Страшен си!

     -Стига де!

     -Абе какво стига, аз не мога да повярвам, че ще имам толкова много пари. Кола си вземам от воле. Екстра! Шаш! И едно апартаментче! Стига съм се свирал по мази и тавани.

      Лети колата. Чувам го и си мисля. Че защо да не се радва чадото. Нали за това работим. Да печелим и ако, не дай си боже, стане и на изкуство да размирише. Птиченцето на щастието не каца всеки ден.

      Щастлив е!

     -Ти - викам му - чадо, сега като се видиш със стотинки, няма ли да извикаш жената да дойде и тя тук? Досега все се оправдаваш, че нямало къде да живеете. Детето вече на колко е?

      -На единайсет.

      -Та ще ги докараш ли?

      -Ами! Притрябвали са ми.

      -Какви ги дрънкаш за жена си и детето?

      -Не ми трябват. Не съм ти казал, че се разведохме. Изгоних я. Сега ме съди.

      -За какво?

      -За издръжка на детето. Съди ме, ама се измъквам, че нямам пари, нали не се водя никъде на работа.

      -Ами сега, като имаш пари?

      -Че какво като имам? Да не са нейни?

       Замълчах.

       Замълча и той.

       Някъде по средата на пътя, се обади.

      -И да не забравя. Много те моля, на никого да не казваш, че ще имам толкова пари. Оная, щом научи и веднага ще иска повишаване на издръжката.

       Мълча!

       Километър след километър…

       Пак той:

      -Нали няма да забравиш? Много е важно!

      От дясно разширение на пътя. Спирам!

     -Айде – викам му - да починем малко и да изпием по един дим.

      Слязохме. Запалихме.

      Продължавам да мълча. Обажда се пак той:

      -Нали няма да забравиш?

      -Няма! – викам аз.

      Дръпнах вратата.

      Вмъкнах се, щракнах ключа.

      Колата изръмжа зловещо и изскочи на платното.

      И се понесох като бесен.

      Спрях чак зад един от баирите.

      Нещо в колата миришеше. Вонеше!

      Излязох. Отворих вратите широко.

      От там! От седалката до мен! Дето седеше оня.

      Вонеше на щастие!