Един ден бях станал рано сутрин (живея сам), направих сутрешния си тоалет, облякох се, обух се и се запътих към спирката, на която чакам автобуса за работа.По пътя към спирката, не срещнах нито един човек.Кварталният магазин беше затворен, всички коли бяха спрели и се чуваха само песните на птичките, мяукането на котките и лаят на кучетата. Погледнах часовникът си и останових, че е спрял в часа, в които съм станал. Очудих се от заобикалящата ме тишина ( с изключение на звуците, които издаваха птичките и уличните обитатели). Въпреки това продължих да вървя и си мислех, че днес явно всички са решили да си дадат почивен ден. Щеше ми се и за мен точно този ден да бъде почивен, за да мога да се насладя на спокойствието на тази великолепна тишина и отсъствието на всякакви хора, особено рано сутрин. С тези мисли стигнах и до спирката, на която отново нямаше никого. Почувсвтах се доста странно, понеже никога не съм бил сам рано сутрин, в делничен ден, чакащ автобуса за работа. Да не би да е някакъв празник и да не знам ? Нямаше никого, а чаках автобуса повече от нормалното. Да не би да е станало нещо се питах. Реших да се обадя на няколко колеги да ги попитам, защо ги няма, защо автобуса го няма и да не би да е станало нещо, което да не знам. Звънях, но уви, никои не ми вдигна. Почувствах се странно, но и някак си добре, че може би днес няма да се работи и ще мога да се насладя на заобикалящата ме тишина. Рязък порив на спокойствие ме обзе. Запалих цигара и се отпуснах. Мислех си, колко ми е хубаво в момента и как просто искам да имам кола, която да мога запаля и да отпраша нанякъде. Точно, когато ми мина тази мисъл в главата реших да пробвам нещо нестандартно. Погледнах към терасите на блоковете и там нямаше никого. Помислих си, че сънувам, че всичко е точно като на сън и съм сам на този свят, останал с всичко правено и не правено по него. Всичко изглеждаше толкова странно и тогава ми хрумна тази идея. Реших просто да дръпна дръжката на някоя кола. Стана. Колата пред мен се отвори, а ключа беше на волана. Вцепенен аз просто влязох и я запалих. Винаги съм искал кола, но никога не съм имал възможност да си купя. Потеглих. Карайки все повече и повече осъзнавах, че мисълта ми, че съм сам на този свят е реална. Не срещнах никого, нито по пътищата, нито по тротоара. Карах с бясна скорост и от време на време поглеждах часовника, които така и не помръдваше от часа ми на ставане. Чувствах се толкова спокоен, толквоа енергичен, толкова щастлив, толкова жив.. Имаше толкова места, които искам да посетя, че просто не знаех на къде да карам. Карайки реших да спра пред един магазин. Отворих вратата и както, и навсякъде другаде вътре нямаше никого. Взех всички пъкети кучешка и котешка храна. Помислих си, че ако единствените обитатели на този свят в мометна сме аз и тези животинки е редно да обърна внимание и на тях. Винаги съм харесвал животни и винаги ми е било тъжно като ги видя по улиците, молещи за трошки от нашата храна. Докато карах, спирах щом видя котка или куче, за да го нахраня. Все още не знаех на къде да карам и кое е мястото, което най-много желая да видя. Точно тогава през ума ми мина едно кътче, точно до морето. Когато бях малък, помня как с родителите си ходихме там през лятната ваканция и аз неуморимо бягах по плажа или се борих с някоя вълна. Помнех го все едно беше вчера. Това беше един от най-красивите ми спомени от детството и родителите ми. Потеглих натам. Когато стигнах беше вече залез, а аз бях спрях точно на мястото, на което можеше да се види идеално морето, залеза, вълните и пясъка. Гледката беше уникална. Толкова много красиви спомени, мирисът на море и пясък, красотата на залязващото, на хоризонта слънце. Беше великолепно. Бях толква щастлив от тишината през целия ден, от това да нахраня няколко гладни животинки и най накрая да видя този красив залез. Чувствах се уникално, не ми беше нужен никого, само аз, тишината и тази уникална гледка. По едно време слънцето се скри под хоризонта и настъпи вечер. Погледнах часовникът си, а той вече започваше да отброява секунди и минути. Докато се зачудя какво става, след няколко мига се бях озовал на леглото си. Станах, погледнах отново часовника, а той продължаваше да отброява. Излязох на терасата, а магазинът отсреща вече беше отворил. Явно за едно нещо все пак бях прав.. Беше просто сън.