Усмивката ми - фалшива. Едва се изписва на мойто лице. Ще ме попитате защо трябва да я има тази маска? Защото в живота хората предпочитат тази измамна украса. Че кой обича да вижда тъжен човек с разплакани очи? Че кой обича да подава ръка на човек с разбити мечти?

И времето е влажно. Денят обсипан е в мрак. Дъждът ромоли по прозорците, а аз се губя в своя страх. Понякога имам нужда да излея всичко насъбрало се във мен. Болка и сълзи. Разочарования, натрупали се с всички изминали дни.

Ще изплача мъката си днес. Очите нека да подпухнат. Ще извая самотата си с пръсти. Ще издраскам с химикала цялата си празнота. И живота си ще извая, миг по миг, всеки спомен, от който се усмихвам и от който боли. Като на лента нека да минат. Като на лента пред погледа ми, който вижда твойте лъжи.

Ще изплача всичките си сълзи днес и тази нощ - до утре сутринта. Ще прекърша сама крилата си, за да не знам, че мога да летя. Ще изпиша с думи цялата тъга у мене. Как силно ме раздира. Как сърцето диша едва, сякаш за миг дори спира. Ще извая мечтите си и една по една ще ги горя. Ще хвърля праха им в очите си, ще вдишвам пушека от тяхната самота.

Ще изплача живота си. Ще изплача всичката си любов. И няма насила да се усмихвам. Ще бъде тъжен изразът на лицето ми. Ще бъда естествена само сега. А утре размазания грим ще изтрия. Ще погледна в огледалото един човек. Ще видя себе си - пречистена. Чувствата си ще съм убила за кратко. Очите ще са пресъхнали поне за седмица-две. Ще си сложа пак фалшивата усмивка и ще вървя напред, към бъдещето си, към щастието в света. И ще го търся. Не искам да го  чакам. Изгубила съм някъде мечтите си, но надеждата в мене винаги стои. Любовта, предадена и изиграна в сърцето, живее да ме раздира и планове да крои.

Живота си така отдавна живея. Силна съм. Смела съм. Вървя срещу страховете си. Усмихната, макар и фалшиво, не спирам да бягам към целите си.