Дъждовните капки се гонеха по прашните улици. Дърветата едва успяваха да се изправят пред страстната прегръдка на вятъра. И някъде там, сред природните стихии се беше изправила тя. Мъничка и сама. Небето днес плачеше вместо нея. Морето се вълнуваше заради нея. Вятъра пищеше вместо нея...

Болеше я. Заради него.

"Колко банално..."

Нямаше го.

Тръгна си.

Без сбогом дори.

А причина?

Имаше ли такава? Въпросът, който я мъчеше ден и нощ, всяка секунда и всеки миг... И най-лошото беше, че той си заслужаваше всяка пролята сълза и всяка безсънна нощ. Защото Той беше човекът, който я научи как да вижда истинския свят. Да го усеща чрез музиката, природата, хората и мечтите. Неговият реализъм и нейният оптимизъм се сливаха в едно перфектно цяло, по-съвършено от най-съвършения организъм. Заедно, те създаваха неща, които те карат да изтръпнеш до мозъка на костите си заради своята истинска същност, красота и магичност.

Заради тях приказките оживяваха, реалноста и мечтите нямаха значение, защото всичко красиво и добро беше възможно и осъществимо. Всеки един момент беше неповторим и единствен и всеки следващ беше още по-прекрасен. Невъзможното беше настояще, настоящето беше той. Той сега е невъзможен, недостижим.

А тя го търси и не се отказва. Дори и ако трябва ще умре, за да продължи своето търсене в други светове. И колкото и безнадежно да умират сега мечтите, тя ще продължава. Защото малкото момиче успя да открадне част от неговата надежда. Надеждата, която Той криеше дълбоко в себе си от всички. И дори не разбра, че тя му открадна частица от това скрито съкровище, което караше сърцето й да бие, дори и след като той си тръгна.

Вярвай ми. Ще те намеря отново.