Дъждовните капки се гонеха по прашните улици. Дърветата едва успяваха да се изправят пред страстната прегръдка на вятъра. И някъде там, сред природните стихии се беше изправила тя. Мъничка и сама. Небето днес плачеше вместо нея. Морето се вълнуваше заради нея. Вятъра пищеше вместо нея...
Болеше я. Заради него.
"Колко банално..."
Нямаше го.
Тръгна си.
Без сбогом дори.
А причина?
Имаше ли такава? Въпросът, който я мъчеше ден и нощ, всяка секунда и всеки миг... И най-лошото беше, че той си заслужаваше всяка пролята сълза и всяка безсънна нощ. Защото Той беше човекът, който я научи как да вижда истинския свят. Да го усеща чрез музиката, природата, хората и мечтите. Неговият реализъм и нейният оптимизъм се сливаха в едно перфектно цяло, по-съвършено от най-съвършения организъм. Заедно, те създаваха неща, които те карат да изтръпнеш до мозъка на костите си заради своята истинска същност, красота и магичност.
Заради тях приказките оживяваха, реалноста и мечтите нямаха значение, защото всичко ...