Бориен

– Бяло знаме, генерал Ферум, сър! Пратеник на Воргенас носи съобщение лично от генерал Андор Веземис за вас.

Ординарецът отдаде чест и постави пред мен сензорен екран воргенаско производство, на който беше паузирано видео съобщение от командващия Първа южна армия на Воргенас, генерал-лейтенант Андор Веземис. От дисплея гледаше мъж с тясно и издължено лице, остър нос, високо чело, живи черни очи и права смолиста коса, стигаща до  раменете. Той се бе разположил удобно в ергономичното си кресло докато ми отправяше учтиво покана за разговор и обявяваше временно прекратяване на огъня от страна на северната ни съседка. Зад гърба му бе разпънато знамето на Воргенас-черен орел на синьо-червен фон, а в ръцете си стискаше символичното бяло флагче, с което трябваше да докаже истинността на намеренията си.

– Според мен трябва да приемете.

Повелителният глас на младия граф Егберт ме накара рязко да се обърна към него Сякаш не в думите, а в интонацията му се съдържаше истинското значение на словата му.

– Така и смятам да направя. Безполезно е да продължаваме повече по този начин. 

Наистина го мислех. Намирахме се в патова ситуация. От няколко дни магнитните оръдия на танковете ни сваляха ятата от дронове, които Воргенас ни изпращаха непрекъснато, като същевременно техните лазерно-свръхзвукови установки вдигаха във въздуха нашите бронебойни машини. Пет хиляди формоменячи от тяхна страна се сблъскаха с хиляда наши, подсилени от присъствието на граф Елмир фон Егберт и още петима омеги. Резултатът бе пълно унищожение на нашите химери, но и на цялата тяхна мутирала сила. Телепатите ни бяха изтощени, а Елмир демонстрираше невероятната си досада от факта, че не му позволявам да разгърне пълния си потенциал.

Нямам представа защо, но когато това момче се намира край мен постоянно ме мъчи странното чувство, че нещо важно ми убягва. Така е от няколко седмици. Вече наистина не разбирам какво и защо се случва. Първо с Рев бяхме арестанти. Арлена, Нилара и Ирник също по някаква причина бяха обвинени заедно с нас в заговор за убийството на Форел и в подстрекателство към избухване на бунт. Последва мистериозното бягство на тримата омеги от ареста, изчезването на Вилемира и обявяването ѝ от Форел за враг на народа, като в същото време той се готвеше да стане новият лиертийски крал. Михай получи инсулт, но се оказа че точно преди това е подписал заповед да се снемат всички обвинения от нас със Рев, както и да бъдем повишени в чин заради “огромните си заслуги” пред отечеството.

Изведнъж от престъпници се превърнахме в герои, бяхме назначени като официални представители на властта и ни направиха висши офицери. Ако вярвах в приказки щях да кажа, че някоя фея се е намесила и е пренаписала съдбата ни с магия, но съм достатъчно рационален за да знам че има нещо гнило в цялата тази работа. Не обичам игрите, а още повече мразя да бъда пионка в нечия друга.

Елмир беше зачислен към Северната армия, тъй като в момента този фронт бе най-трудният и най-рисков по отношение на удържане, имайки предвид силата и възможностите на противника ни. Момчето-чудо ни информира, че вече с лекота се справя с управлението на автоматизирани системи и може да им оказва каквото си поиска влияние. Тъй като Воргенас се бяха специализирали в изцяло технологичния напредък на армията си, тези негови умения със сигурност щяха да са от полза.

Но незнайно защо нямах никакво желание да изпробвам силите му върху техниката на заклетите ни врагове. Засега щях да го държа настрана от активните действия, но пък мислех да се възползвам от стратегическите му умения. Затова и реших да го взема с мен на срещата с Веземис.

Пътувахме към воргенаската южна база с брониран транспорт. Въпреки обявеното примирие не биваше да се отпускаме. Коварството в най-изкусната му форма бе едно от  качествата, прославящи северните ни съседи далеч отвъд пределите на страната им.

По време на пътуването Елмир не пророни и дума, но през ясните му сини очи прозираше усилената мисловна дейност, кипяща на заден план. Младежът замисляше нещо. Не бях сигурен дали и аз съм част от този замисъл, но подозирах че да, затова стиснах зъби и за всеки случай бръкнах във вътрешния джоб на куртката си, опипвайки боязливо съдържанието му. Надявах се да не ми се наложи да го вадя от там. Наистина не исках да го използвам, но кой можеше да ме обвини че все пак съм го направил? Ако можех да се пожертвам, за да предотвратя необратимото, с удоволствие бих се хвърлил сам в обятията на смъртта. Само, че нейните планове за този ден бяха други, а мен ме определиха за прост наблюдател на реализирането им.

Не беше изненадващо, че за главното си  управление южната армия на Воргенас бе избрала да реставрира и да се установи в крепост на повече от две хиляди години. Но беше изумително колко умело бяха успели да съвместят високите технологии и античния гений в тази твърдина. Десетте бойници на крепостта бяха превърнати в центрове за противовъздушна отбрана и от там на всеки половин час излитаха по десетина дрона, от онези нанасящи ни тежки поражения вече няколко поредни дни. Останалата част от старото здание беше разделена поравно между командния център и автоматизрана наблюдателница на главнокомандващия генерал-лейтенант Андор Веземис, столовата, кухнята и санитарният възел, помещенията на разузнавачите и по съвместителство оператори на дистанционно управляемите бронебойни воргенаски машини(в които едвам можеха да се разминат двама души заради това, че бяха пълни със сензори, монитори и радари), а някогашните подземни тъмници в момента служеха като убежище на бойците-формоменячи. 

Северните ни врагове не се нуждаеха от огромна армия. Или поне така смятаха до момента. 

В тази обител на военната технология ни приеха студено.. Стотината воргенаски войници на външен вид нямаха нищо общо с армията. Дребни, слабовати, с начални белези от изкривяване на гръбначния стълб заради часовете, прекарани на бюро всеки ден, бледи и късогледи, повече приличаха на служители на някоя компания за развитие на изкуствен интелект, отколкото на бойци. Като се сетих за Рев, Арлена, Нилара и още поне дузина класни убийци на химери от хората ми някак съвсем естествено ми дойде да се усмихна на мисълта си. В директен  бой едни срещу други, воргенасците щяха да бъдат просто помляни от либертийската ни сила.

– Може и да не са олимпийски атлети, но всеки от тях струва десет пъти повече от най-добрия ти мечоносец.

Гласът на отдавнашния ми познат затвърди у мен подозрението, че в този разговор Андор ще се опита и то с голям шанс за успех да ме провокира да сваля картите си преди той да го направи. Но макар да не обичам игри съм се научил да ги играя достатъчно добре, за да ги доведа до желан от мен край, който съвсем не е задължително да е пълният разгром на противника ми.

– Сигурно, само дето ремонтът на играчките им ще ти струва доста повече време и средства, отколкото на мен възстановяването от битката на бойците ми.

– Хората са просто хора. Биват ранени, загиват, разболяват се. Забременяват и раждат…

При последните му думи Елмир му хвърли злобен поглед.

– Тогава защо и вие залагате на генномодифицирани човеци, вместо да разчитате единствено на машините си?

– Не мога да отговоря на въпрос, който не зависи от мен. Държавното ни ръководство е взело това решение, на мен не ми е работа да го оспорвам. В нашата страна и армия все още съществува някакъв ред. Това е и една от причините да поискам разговор с теб, Бориен. Либертия в момента е царство на хаоса. У вас управляват бандити, радикални фракции, а някакъв маниакален тип, взел се за бог наследява короната ви… Не разбирам, как е възможно да позволите такъв разкол без да предприемете мерки за ликвидирането на плъзналата зараза.

– Твърдиш, че не се месиш в управлението, а подстрекава мен да вляза в него. Сигурно  ти се струва глупаво, но и аз съм се клел във вярност към краля и народа си. Тези думи все още значат нещо за мен.

– Клетвите ти за вярност няма да значат нищо съвсем скоро. Можем да ви победим със затворени очи, Бориен. Даваме ви време за да го осъзнаете и да направите правилния избор. 

– Генерал Ферум, сър! Моля да ме извините, но не бих могъл да слушам безучастно как се леят една след друга все по-големи небивалици. Очевидно е, че сме тук за да бъде спечелено време от страна на Воргенас. Глупав и отчаян ход, който има за цел да ни разсее и отстрани за времето, необходимо на враговете ни да осъществят някакъв таен свой замисъл. Неведнъж вече сме ставали свидетели на подобна тактика в Либертия. Спомнете си за началото на военните действия, когато все още бяхме на изток. Така че, генерал-лейтенант Веземис, бихте ли ни разкрил най-после какво искате от нас и защо го искате точно сега?

– Умен младеж си имате за асистент, генерале. Поздравявам ви за избора. Ако позволите, бих искал да ви задам няколко въпроса, млади господине.

– Аз не позволявам. Първо ще отговориш на неговия въпрос, Андор.

– Не съм упълномощен…

– Стига глупости! Ето, нали това искаше? Да си изпусна нервите, да изгубя контрол и съвсем да забравя кой съм и защо съм тук. Говори преди окончателно да ми е писнало и да наредя в следващия половин ден да нямате и минута почивка от обстрела ни! А и предвид факта,че вече знам това-онова за вътрешността на тази крепост, не бих се поколебал да изпратя стотина формоменячи срещу прехвалените ти технични генийчета. 

– Разбира се, че би го направил. Това е втората причина да си тук. Моля, последвайте ме! Искам да ви покажа нещо.

Да не би Андор да искаше точно това? Да хвърлим цялата си мощ в превземането на една единствена крепост? Това би било доста умел ход за отвличане на вниманието ни от същественото, върху което всъщност трябваше да се съсредоточим. Двамата с Елмир не мислихме дълго. Веземис ни отведе в своята “Светая светих” и се спря пред стената от екрани, на които се виждаха различни позиции от Воргенас, на които бяха разположени установки за изстрелване на стратегически ракети “Земя-земя” със среден обсег от около хиляда до към пет хиляди километра, както и маршрутите и крайните им цели. 

– Що за заплаха е това? Насочили сте такава огнева мощ срещу либертийски градове с изцяло цивилно население? Защо?

– За да ви покажем, че за нас те нямат абсолютно никаква стойност. Нека ви разясня защо се води тази война. Не ни трябват нито ресурсите, нито територията ви. А още по-малко ни интересува жалкото ви население. Хората ви не стават за нищо друго, освен да раждат омеги. Друг е въпросът, че воргенасците и за това не ги бива, но пък от тях излизат доста прилични инженери. На тях се крепят надеждите ни за бъдещето.

Воргенас и Либертия имат различни виждания за него. Според вас свръхчовеците ви ще успеят да го завладеят. А според нас въобще няма да има място за хора в него, независимо колко усъвършенствани ще бъдат те. Бъдещето ще бъде годно единствено за машините с интелект. За съжаление, пътят към него минава през вас и вашето поколение “Омега”, явяващо се преходното звено между човека и интелигентната машина.  Ще ме попитате как и защо. Става въпрос за електрическите връзки в мозъка им и начина на предаване на информация между тях. Вълните, които създава умствената им дейност са с уникална дължина и честота, извън досега известния ни спектър. Нашите технологични умове са категорични, че се нуждаят от обстойно изследване и  цялостно копиране на мозъците на омегите за да създадат прототипа на първата човеко-машина, достойна да се нарече “изкуствен интелект”.

При други обстоятелства, вероятно бихме ви помолили учтиво да ни предоставите няколко тестови обекта в замяна на честната ни дума да ви ги върнем здрави и невредими. Но откакто решихте да им дадете повече права, отколкото притежавате самите вие това очевидно е невъзможно. 

Аз не съм дипломат. Не умея да извъртам фактите в своя полза, нито пък да влизам под кожата на опонента си. Моята дипломация е демонстрацията на сила. Показвам ти какво ще направим ако не приемете условията ни, но изборът в крайна сметка си е ваш. За нас не е проблем да изтребим целия ви народ, но тогава кой и откъде ще храни властта и тъй скъпоценните ви омеги?

Помисли над думите ми. Предай ги на краля си, на неформалния главнокомандващ на армията, сподели ги ако искаш и с въшливите си селяни, за които дори и ти, признай си, не даваш и пет пари. Имаш време да ми отговориш да утре по изгрев. Ако дотогава все още няма категоричен отговор, ще поразим десет от целите си.

След тези думи Андор Веземис като че се приготви да ни изпраща, но нито аз нито Елмир  демонстрирахме  намерение да напускаме. Помълчахме известно време със забити в земята погледи, усещайки с какво превъзходство ни наблюдава домакинът ни. В един момент, точно преди да се реша да заговоря, граф Егберт ме изпревари:

– Смятате, че сте предвидили всичко. Че сте ни надянали каишката си и от тук нататък ще ни водите за носа. Вие не сте никакъв лидер, генерал-лейтенант Андор Виземис. Добрият лидер цени хората. Не само екипа си, но и тези заради които се бори. Защото истинският водач не е егоист. Той знае, че не би бил водач, ако няма кого да води, затова е благодарен на народа си, че го е избрал. Истинският лидер има ценностна система. А вие нямате.

На никого няма да му бъде мъчно за вас когато умрете. Не, не си въобразявайте, че ще ви разрешат да вкарате съзнанието си в някоя от прехвалените машини, за които говорите. Сам казахте, че е необходимо в тях да бъдат въплътени съвършените умове на омегите. Като цяло идеята ви ми харесва. Да живея вечно в механично тяло, което не се нуждае от нищо, освено от електричество или алтернативен източник на енергия е добра перспектива. Просто още сме твърде далеч от нея, защото във време на война никой не разполага с необходимото, не само  да доведе подобно мащабно начинание до край, а и въобще да го започне. Първо трябва да победи, за да реализира мечтата си за бъдещето.

Признавам, не се справихте никак зле в опита си да ни накарате да повярваме на не особено правдоподобната ви история. Една от грешките ви, обаче, беше да ни изнудвате. Както казах, за да се поеме по какъвто и да е път на научно-техническия прогрес е необходима победа във войната. На всяка цена, естествено. Винаги е било така, тази война няма да е изключение. Не излъгахте, че главната ви цел са омегите. Но не ви трябваме за да ни изследвате, а за да ви спечелим войната. Да, точно така. Аз съм един от онези, заради които сте готови на всичко. 

Разликата между мен и вас не е само в играта на гените. Аз, макар и плод на селективна генна модификация никога няма да поставя себе си над останалите либертийци. Аз съм един от тях и благоденствието им е и мое. Всяка заплаха за сигурността, здравето и живота им е пряка заплаха, отправена към мен. В момента вашата много ме ядоса. Знаете какво става когато диво животно се почувства застрашено. Не жертва нито частица от мощта си, за да противодейства на врага. Особено, когато децата му-неговата плът и кръв се намират в непосредствена опасност.

Започвате да разбирате. Не, няма да ви убия веднага. Първо ще наблюдавате до какво ще доведе идиотската ви дързост да насочите оръжие срещу беззащитни хора. И когато ми доставите удоволствието да изсърбате каквото сам сте си надробил, ще умрете. 

Елмир се усмихна с невероятно задоволство. По-късно след поредица анализи на ситуацията щях да стигна до извода, че тази удовлетвореност е била садистичната наслада на умелия манипулатор, довел обекта на опитите си до състояние на абсолютна зависимост от личността му.

Граф Егберт беше с гръб към екранната стена. Усмивката не слизаше от лицето му, докато установките една по една започнаха да изстрелват ракетите си, но по направление съвсем различно от първоначално зададеното. След като всички залпове заглъхнаха се появиха изображения на поразените цели. Половината бяха на воргенаски селища, а другата-на исатиски. По предварителни данни, една десета от територията на Воргенас бе изравнена със земята, а един милион от населението му беше загинало от огъня. Исатис, чиято територия бе дори по-гъсто населена претърпя и по-големи загуби. Два милиона исатисци изгубиха живота си от воргенаските ракети.

– Аз съм либертиец и се гордея с това. Да живее свободата! А вие… Не, твърде лесно би било... Така… Значи, генерал Веземис, сега ще ни осигурите безопасно завръщане в лагера ни на либертийска територия. Едновременно с това ще ни предоставите сто от дроновете си и десет души от инженерите, които да ги управляват. Бронетранспортьорът ни има достатъчно места за всички тях. Докато трае преминаването ни отвъд, ще се държите така сякаш това е ваша заповед, а веднага след като получите обаждане от либертийска страна ще забравите напълно за това, което току-що ви казах. Разбрахте ли?

–Тъй вярно, сър!

– Не, просто Елмир. Генерал Ферум,опитайте се да се държите максимално естествено докато не се махнем от тук. Ще можете ли?

– Не се безпокой за мен. 

Той ми кимна и двамата се насочихме към изхода, а по петите ни вървеше Андор Виземис и в дълбоко умопомрачение изпълняваше дословно нарежданията на моя млад спътник, изглеждащ като приказен ангел, чиято истинска същност бе на изключително силен мисловен манипулатор. 

На обратния път към лагера ни окончателно заключих за себе си, че Ив Холендер въпреки странностите, да не кажа налудничавостите си, е имал право. Затова и в момента, в който Елмир застана пред мен на стълбата на транспортьора, подготвяйки се за слизане от него, аз внимателно извадих спринцовката от вътрешния си джоб, с бързо движение премахнах предпазителя ѝ и светкавично я забих във врата на нищо неподозиращия граф Елмир фон Егберт, изпразвайки я изцяло от съдържание. Няколко мига по-късно, след като сините му като късче лятно небе очи потърсиха безуспешно в моите разумно обяснение за постъпката ми, той се свлече на земята, изпадайки в безсъзнание от което нямаше да излезе в следващите поне четиридесет и осем часа. Време, напълно достатъчно за да се вземе решение, касаещо по-нататъшната съдба както на Либертия, така и на цялото поколение “Омега”...