Обърна се за последно. Там, където беше единственият й истински грях, единственият истински спомен и най-голямото колебание, и страх... вече нямаше нищо...
Издигаше се гъст облак безмирисна пушилка, а малките остатъци от пламъци изгълтваха безжалостно последните молекули естествен кислород, отгледан с робски усилия - като последна надежда за излекуване на богатите пациенти. Болестта им беше наречена с кодовото име В-21. Те можеха да си позволят този лукс да дишат произведен от истински растения кислород. Да ядат натурално получени зеленчуци и плодове, макар и изборът да не беше много богат. Опитите за отглеждане на череши, праскови и грозде се проваляха постоянно. Няколкото сорта ябълки бяха най-устойчиви и поддаващи се на експерименти, освен това бяха най-некапризните по отношение на стерилност и дозировка на филтрирана слънчева светлина. Изучаването на стари дигитализирани филми, в които се явяваха пейзажи с растителност и овощни градини, беше единственият източник на познание за най-благоприятните условия за отглеждането им. По специални методи се изчисляваше часът от денонощието, фазата на Луната и степента на слънчево изригване, както и още много показатели на климата и околната среда. Неща, които са се получавали в естествени условия преди векове. Болестта, която съсипа огромна част от населението - особено бедното, което не можеше да си позволи Симулатор на живота, беше с много голям коефициент на оцеляване и уникална мутационна способност. Покосяваше наред и убиваше бавно и мъчително. Нямаше външни белези и рани, по никакви повърхностни белези не личеше, че човек е болен. Прецизните аутопсии с лазерни многопроцесорни апаратури винаги установяваха странни мозъчни изменения, нетипични колебания в невронните разположения и взаимовръзки, промяна функциите на дяловете и други напълно необясними феномени. Експерименталните лечения бяха почти безрезултатни. Разбраха за благоприятното въздействие на естествено отглежданите растения по думите на един заможен пациент, чието ексцентрично хоби беше да си направи зеленчукова градина. Усилията, които е полагал десетилетия, за да се образова от старите ленти и архаичната литература, която можеше да се намери само в изоставени и по чудо оцелели библиотечни фондове, му донесло желания успех. И той един ден имал честта и удоволствието да вкуси истински домат. Болестта му се развиваше много бавно и колкото повече се хранеше с произведените от него чудеса, толкова по-голямо подобрение имаше. Тогава започнаха този нечуван експеримент. Създадоха огромен селскостопански масив, с цената на много преговори и борба за инвестиции. Правителството отделяше най-голямата част от парите за построяване на Симулатори на живота и за въоръжаване с транскосмически оръжия и бойна техника. От няколко века междупланетните отношения бяха в огромна криза. Имаше голяма опасност по-развитите в интелектуално отношение цивилизации да решат да пренасочат някой Астероид с достатъчно голяма маса и ускорение в посока - Земята. Имаше много доказателства, че всъщност и те не знаят какво точно влияние върху междугалактичните връзки ще има изчезването от Космоса на някоя планета, пък било тя и - незначителна по големина, като нашата. Само това ги спираше от крайни действия. По-опасни бяха обаче малоумните бойни цивилизации от далечните Галактики. Бяха организирани в огромни армейски части, които знаеха единствено да унищожават и грабят. Засега те действаха само в границите на своите Галактики и рядко се случваше да поглеждат към Млечния път. Но никога не се знаеше какво ще им хрумне, в изблика на безмерната им кръвожадност. Никога не вземаха участие в Междугалактическите конференции, не се безпокояха и не правеха нищо, за да подпомогнат научните изследвания за установяване на причините за много непознати космични явления, които можеха да доведат до изчезването на цели Галактики. Само тези независещи от всички цивилизации обстоятелства, които не можеха да бъдат управлявани, само те, ги държаха на уважително разстояние помежду им. Което не им пречеше постоянно да влизат в конфликти и да се заплашват по всевъзможни начини взаимно.
Симулаторите на живота бяха просто Тренажори за всички емоции и чувства, в необходимата доза. Всички онези наслади за душата, които си останаха необходими за физическото оцеляване на хората. Беше истинско падение за научните кръгове, че така и не успяха да притъпят позивите на човешката душа. Тя държеше на нуждите си и още по-лошо - това отнемаше време. Безумно много време. А то беше фатално. Защото Правителството трябваше да впрегне целия наличен ресурс на Земята в постоянна бойна готовност и изучаване, преповтаряне на правилата за използване, и боравене с бойната техника, и упражняване на бойните тактики. Изкуството изискваше време, за да окаже необходимото въздействие и да вклини минималната доза приятно възприятие, необходима за живота. Според най-правдоподобната медицинска теория, В-21 беше резултат от недостатъчното задоволяване на нуждите на душата от красота и живот в естествена среда. Но това бяха архаични понятия. Невъзможни и немислими неща. Наричаха болестта "Бунтът на душата". С това име се споменаваше само в свръхсекретните медицински доклади до Президентсвото. Всички работещи в лабораториите знаеха за какво става дума, но това беше тема табу. Напразни бяха опитите за подчиняване на тази толкова сложна материя на науката. Само малкото останали живи Оракули предричаха Апокалипсис. Те живееха в изоставени разкопки на древни селища и бедните ги пазеха, вярваха само на тях. Разпространяваха зловещите си предсказания чрез неконтролираните честоти по допотопни радиостанции и по видеотелефония. Успяваха да внесат смущения и в най-защитената апаратура. Когато достъпиха Тренажора на Президента и го направиха свидетел на ужаса на Третата световна война, при което той едва оцеля от шока, всички налични служби се втурнаха да ги издирват, избиха голяма част от тях, както и много от хакерите, които им помагаха, а и хиляди невинни хора. Третата световна война беше най-унищожителната от всички. Човечеството почти се самоизтреби с няколко малки атомни бомби. Благодарение на някакво чудо и две извънземни цивилизации, хората оцеляха, и малко по малко се възстановиха. Разбира се, с непрекъснатото си натякване и един куп вечни договорености, подписани в миг на отчаяние, т.нар. спасители държаха земляните в патова ситуация дълго време. После нещата се поуспокоиха, защото те бяха доста по-напреднали и им стана безинтересно да тормозят земните жители само за забавление. А и почнаха да враждуват помежду си, което им отнемаше почти цялата енергия и време.
Тя не искаше да се обръща повече. От най-голямото й колебание и въпрос само след миг щеше да остане безмирисно лабораторно кълбо прах, което вакуумният сметокомпресатор щеше да превърне в стерилно запечатано кълбо сгъстен газ, а подводничарските боклукчии щяха да го вдълбаят, заедно с още куп смет, на стотици метри, навътре в пясъците на океана, чрез свръхмощната си сонда. Тя беше само обикновена научна работничка. Щяха да се погрижат да изтрият спомените й, надвишаващи многократно минималната доза емоционална натовареност, чрез скенера за заличаване на свръхемоционални зони - спомените й за сянката на ябълковите дървета, полъха на вятъра и допира до истинска пръст, гъделичкащият бяг на слънчевия лъч по лицето й... Тези, които я възхваляваха като най-надежден кадър за развитие на експеримента, който щеше да даде надежда за спасение на богатите им приятели, сега щяха да я прокудят в някой пункт за инжектиране на бедните деца с глюкоза и втечнен концентрат на биосимулирана храна. И преди беше работила в такъв пункт, така че ужасяващите гледки там нямаше да я впечатлят. Освен това курсът за безстрастно възприятие на човешките болки действаше все още идеално. Тя се владееше перфектно. Но от скенера нищо не можеше да се скрие. Ако конкретната зона в мозъка, която управлява верността и безпрекословната подчиненост на кауза, надвиши допустимата доза съмнение, скенерът автоматично ще се включи на режим унищожение. А тя вярваше на Оракулите. Защото виждаше как Земята умира, удушена от собствения си хаос и безпътица. Никой не знаеше решението, дори и Оракулите. Убиваха ги, защото заплашваха да смутят последните мигове екстаз на елита. Беше ужасяващо безнадеждно. И никоя апаратура за втълпяване на кауза не можа да изтръгне съмнението от нея. Какво я задържаше тук? Днешните хора нямаха майки и бащи, братя и сестри. Кръвното родство се проследяваше по електронен път, като се слагаха ограничения на случайни срещи с роднини, защото съществуваше опасност от взривно повишаване на емоционална преситеност. Само бедните се множаха по естествен път, но най-доброто ограничение за това беше бедността. Произвеждащите се на конвейер, в производствен цикъл, бебета, по специални способи се вклиняваха в низвергнатите им общества, за да разредят концентрацията на роднинска взаимосвързаност. Лесно можеха да унищожат тези отшелници, но не го правеха, защото колкото носеха вреда, толкова бяха и необходими. Имаше цял сектор, разработващ психотропни оръжия за обединяването им при нужда, в мощна армия - сетният резерв в случай на война.
Преди да го включи на режим самовзривяване, тя видя на служебния дисплей за автоматично обновяване на информацията, свързана с експеримента, че името на богатия ексцентрик със зеленчуковата градина е преминало в дясното поле -"мъртва материя". Бяха се погрижили за него. След като изключи от захранването цялата апаратура в лабораторията, грабна няколко епруветки с В-21, изля ги набързо в системата, нави белия ръкав с отработен жест и заби иглата във вената си. Включи Тренажора на резервно захранване и легна на кушетката. Протяжната мелодия на песента се стичаше мъчително в тренираната в безстрастие душа. Шаде й казваше да вярва в малките неща, а тя усещаше сянката на ябълковото дърво, надвиснала над нея и оня изкуствено генериран слънчев лъч, който я гъделичка по челото. Усещаше как мозъкът й се гърчи...
И за пръв път, със сетни сили, се помоли... батериите на Тренажора да не се изтощят, преди да е умряла.
© Катя Все права защищены
Признала съм те!
Аз вече съм ти заклета фенка!