Скалата се издигаше високо, високо, погледнах нагоре, слънцето ме заслепяваше и сякаш върхът й бе забит високо в облаците. Приличаше на айсберг забит в ситния морски пясък. Вълните се опитваха безрезултатно да стигнат до нея. Блъскаха се в пясъка, оттегляха се и отново неуморно се втурваха към нея. Сянката играеше по гребените им и сякаш се присмиваше на отчаяните опити да погълнат незнайния монумент. Сложих ръка върху студения камък.
Долепих ухо за да чуя тишината... и тя ми проговори...
Слънцето изчезна, пясъкът се покри за миг с груби парчета дърво от разбити лодки и кораби, разхвърляни безразборно между купчини водорасли. Миришеше на гнила плът, на смърт... на забрава. В далечината се виждаха пожари, някои все още горящи, други вече загаснали, но все още димящи...
Махнах бързо ръка от скалата, огледах се изплашен. Всичко беше същото. Вълните продължаваха безуспешните си опити да се придвижат напред, сянката си играеше с тях. В далечината огромен параход беше застинал на хоризонта. ...