Nov 23, 2007, 8:19 AM
Скалата
3 мин reading
Скалата се издигаше високо, високо, погледнах нагоре, слънцето ме заслепяваше и сякаш върхът й бе забит високо в облаците. Приличаше на айсберг забит в ситния морски пясък. Вълните се опитваха безрезултатно да стигнат до нея. Блъскаха се в пясъка, оттегляха се и отново неуморно се втурваха към нея. Сянката играеше по гребените им и сякаш се присмиваше на отчаяните опити да погълнат незнайния монумент. Сложих ръка върху студения камък.
Долепих ухо за да чуя тишината... и тя ми проговори...
Слънцето изчезна, пясъкът се покри за миг с груби парчета дърво от разбити лодки и кораби, разхвърляни безразборно между купчини водорасли. Миришеше на гнила плът, на смърт... на забрава. В далечината се виждаха пожари, някои все още горящи, други вече загаснали, но все още димящи...
Махнах бързо ръка от скалата, огледах се изплашен. Всичко беше същото. Вълните продължаваха безуспешните си опити да се придвижат напред, сянката си играеше с тях. В далечината огромен параход беше застинал на хоризонта. Нямаше следа от пожар, всичко беше чисто тихо и красиво. Бавно протегнах ръка, внимателно докоснах камъка... и потънах в мрака и смърта...
Можех вече по-спокойно да се огледам. Наоколо, хилавата горичка не можеше да скрие огромния замък, намиращ се зад нея. Във въздуха се носеха викове, шум от удрящ се метал. Водеше се бой...бях в миналото, в някой от онези тъмни векове, в които човешкият живот не е струвал повече от паница боб. Някой владетел не харесваше друг и беше решил да вземе това, което е смятал за свое... нищо ново. Просто мечовете и копията бяха отстъпили място на много по-съвършени средства. Стана ми студено и тъжно...
Седнах в пясъка. Скалата искаше да ми разкаже. Аз бях ли готов да слушам? Тя беше видяла и стаила в себе си много мъка, радост, но не можеше да говори. Поне не на тези, които не искаха да слушат. Тя си беше една своенравна и упорита скала, седяща на брега на морето. Нито битките, нито времето, нито морето бяха успели да я съборят...
Разказът й беше каменен и накъсан. Историята ме завладя с безумието си,гъгнещият шепот ме накара да се озърна, толкова страховито звучеше.
Погледни децата ми.- каза ми скалата. - Това не са камъни, това са моте деца. Бях млада, красива безумна ездачка. Препуках през планините с малък безкрилен стол. Сядах, затварях очите си и той политаше. Всеки ден четях различни карти. Бяха написани по ноктите ми. Всяка седмица картите бяха нови. В неделя срещу понеделник в късната нощ незнайно как картите се сменяха. И всеки ден маршрутите ми бяха истинско изпитание на силна воля и стремглаво пътуване в неизвестното... Един ден както си летях и вятърът ми носеше вода във шепите си, аз видях....
Вече нямаше нужда да слагам ръка на студения камък. Огледах се и видях от пясъка как се показват деца...
Заровени от годините и вятъра,отделяни от майка си, видях безмълвните сълзи как се стичат и тръгват към морето...
Коник летеше като вятър, гонен от страха и безпомощността, спря до мен, слезна от коня и се скри зад майката скала. Сякаш тя щеше да го прегърне и предпази от тъмнината, виковете и летящите към него стрели. Сля се с нея, а тя го прие в себе си. Стрелите с ярост се удариха в нея, и паднаха безпомощно в пясъка. Тя дори и не потръпна, тя беше негова майка, съпруга, защитница. Той вече беше част от нея. Безмълвен стон се отрони от скалата, част от нея се изтъркули и полетя...
Нейното дете, родено в мъка и болка.
Вятърът започна да я гали, успокоява, да заличи следите, оставени в пясъка.
Картите се смениха... конникът беше изчезнал...
Долепих ухо за да чуя тишината... и тя ми проговори...
Слънцето изчезна, пясъкът се покри за миг с груби парчета дърво от разбити лодки и кораби, разхвърляни безразборно между купчини водорасли. Миришеше на гнила плът, на смърт... на забрава. В далечината се виждаха пожари, някои все още горящи, други вече загаснали, но все още димящи...
Махнах бързо ръка от скалата, огледах се изплашен. Всичко беше същото. Вълните продължаваха безуспешните си опити да се придвижат напред, сянката си играеше с тях. В далечината огромен параход беше застинал на хоризонта. Нямаше следа от пожар, всичко беше чисто тихо и красиво. Бавно протегнах ръка, внимателно докоснах камъка... и потънах в мрака и смърта...
Можех вече по-спокойно да се огледам. Наоколо, хилавата горичка не можеше да скрие огромния замък, намиращ се зад нея. Във въздуха се носеха викове, шум от удрящ се метал. Водеше се бой...бях в миналото, в някой от онези тъмни векове, в които човешкият живот не е струвал повече от паница боб. Някой владетел не харесваше друг и беше решил да вземе това, което е смятал за свое... нищо ново. Просто мечовете и копията бяха отстъпили място на много по-съвършени средства. Стана ми студено и тъжно...
Седнах в пясъка. Скалата искаше да ми разкаже. Аз бях ли готов да слушам? Тя беше видяла и стаила в себе си много мъка, радост, но не можеше да говори. Поне не на тези, които не искаха да слушат. Тя си беше една своенравна и упорита скала, седяща на брега на морето. Нито битките, нито времето, нито морето бяха успели да я съборят...
Разказът й беше каменен и накъсан. Историята ме завладя с безумието си,гъгнещият шепот ме накара да се озърна, толкова страховито звучеше.
Погледни децата ми.- каза ми скалата. - Това не са камъни, това са моте деца. Бях млада, красива безумна ездачка. Препуках през планините с малък безкрилен стол. Сядах, затварях очите си и той политаше. Всеки ден четях различни карти. Бяха написани по ноктите ми. Всяка седмица картите бяха нови. В неделя срещу понеделник в късната нощ незнайно как картите се сменяха. И всеки ден маршрутите ми бяха истинско изпитание на силна воля и стремглаво пътуване в неизвестното... Един ден както си летях и вятърът ми носеше вода във шепите си, аз видях....
Вече нямаше нужда да слагам ръка на студения камък. Огледах се и видях от пясъка как се показват деца...
Заровени от годините и вятъра,отделяни от майка си, видях безмълвните сълзи как се стичат и тръгват към морето...
Коник летеше като вятър, гонен от страха и безпомощността, спря до мен, слезна от коня и се скри зад майката скала. Сякаш тя щеше да го прегърне и предпази от тъмнината, виковете и летящите към него стрели. Сля се с нея, а тя го прие в себе си. Стрелите с ярост се удариха в нея, и паднаха безпомощно в пясъка. Тя дори и не потръпна, тя беше негова майка, съпруга, защитница. Той вече беше част от нея. Безмълвен стон се отрони от скалата, част от нея се изтъркули и полетя...
Нейното дете, родено в мъка и болка.
Вятърът започна да я гали, успокоява, да заличи следите, оставени в пясъка.
Картите се смениха... конникът беше изчезнал...
© Ноел All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Браво!
-
Колкото и да сме твърди, колкото и да слагаме маски на лицата си, колкото и да не се мъчим да плачем, с течение на времето все нещо се отронва от нас и потъва някъде там. И в душите ни остава онзи стон на безвъзвратно отминалото.Но нещо остава, онези спомени , за които все говориш, може би те са децата ни. Невероятно е, аз ти казах, че настръхнах още като го прочетох в суровия му вид!
-
Невероятно е.Удоволствие бише да го прочета.Благодаря ти!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
