IV

      В уречения час гостите започнаха да пристигат. Това бяха приятели на Боби, журналисти и фоторепортери, местни личности, общинари, други фотографи дошли да подкрепят младия си колега. Боби ги посрещаше приветливо, отговаряше на въпроси за идеята и модела, а после ги запознаваше със „звездата“ на своя проект. С Ангел се бяха разбрали той да разказва историята на тяхното запознанство и как се е чувствал по време на снимките. В началото Ангел се притесняваше ужасно от цялото това внимание, но тихата музика, която се носеше от колоните и присъствието на Елена му помогнаха да влезе в рутината на отговорите и притеснението му постепенно се стопи. Журналистите бяха в еуфория от историята и не спираха да задават въпроси, фоторепортерите се надпреварваха да снимат. Фотографите обсъждаха похватите на младия си колега и хвалеха професионалната му работа, а множеството обхождаше фотосите и всички кимаха одобрително. Боби приемаше поздравленията с лека усмивка, но вътрешно ликуваше от успеха на изложбата и не заради себе си, а заради главния виновник тя да съществува – „скитникът“ с ангелско име.

      Времето минаваше в приятни разговори докато една журналистка от малък местен вестник не застана пред кадъра озаглавен „Ангели и Демон“, който, въпреки че беше любимия на Боби, умишлено беше поставен в дъното на експозицията. Тя присви очи и няколко минути настойчиво се взира в сцената. После отстъпи на зад и на висок глас възкликна.         

        - Ама това не е ли прословутия местен бизнесмен Иван Дюлгеров?

        Всички едновременно обърнаха глави към нея.

       Точно в този момент самия той, въпреки че не беше поканен, се появи под ръка със своята половинка. Гардовете му безцеремонно разбутаха множеството, а той се отправи към жената споменала името му и попита:

       - Какво за мен?

       Всички погледи сега бяха вперени в него. Настъпи неловка тишина. Боби погледна Ангел, който нервно мачкаше подадена му за автограф снимка. Елена го беше хванала под ръка и полагаше усилия да го успокои, а журналистката смутено заоправя роклята си без нужда. Дюлгеров нетърпеливо я подкани.

       - Кажете де, защо ме споменавате, а после мълчите?

       Жената бързо се окопити, погледна него, после фотоса.

       - Ами, тъй като фотографът не спомена, че сте участвал във фотосесиите, а на тази снимка очевидно сте вие, се зачудих дали кадърът е режисиран или случаен, защото емоциите, които предизвиква са доста силни – успя типично в стила на професията си да се измъкне от неудобния въпрос.

     Дюлгеров се приближи към снимката, която го беше запечатала като звяр. Няколко секунди стоя загледан в нея, докато се опитваше да потисне яростта, която го завладя при спомена за тази случка. Наложи си да се успокои, като си обеща, че фотографчето ще си плати подобаващо за това унижение, сложи най-широката си усмивка и се обърна към очакващите погледи на присъстващите.

     - Страхотен кадър – каза той като с усилие задържаше усмивката си – Къде е фотографът? Искам да го поздравя за майсторското изпълнение.

    Хората се отдръпнаха и направиха път към мястото, където Боби беше застинал в напрегнато очакване. Докато Дюлгеров вървеше към него с походка на хищник, Боби се молеше да не направи някоя грозна сцена. Умишлено не му беше изпратил покана, но дълбоко в себе си знаеше, че ще се появи и почти беше подготвен за това. Почти, защото не беше споделил опасенията си с Ангел и сега той изглеждаше като животно затворено в клетка. Добре, че Елена беше тук иначе нещата със сигурност щяха вече да са излезли от контрол.

       Дюлгеров стигна до Боби и демонстративно му подаде ръка.

       - Здравейте, Борислав, радвам се да се видим отново.

      За миг Боби изгуби дар слово. Как отново, кога се бяха виждали? Какви ги говори този? За секунда въпросите се заблъскаха в главата му, но Дюлгеров не му остави време за реакция и застана до него с лице към гостите.

      - Сигурен съм – започна той – че много от вас се чудят какво правя тук. Не е странно. Аз подкрепям изкуството особено, когато става дума за млади и талантливи творци – и той погледна Боби, който беше изпаднал в недоумение, но полагаше огромни усиля да се овладее. – Преди време случайно срещнах този младеж тук, на главната, където той правеше фотосесия на господина от снимките.

      Сега Дюлгеров изгледа Ангел, като и на двамата им беше адски трудно да се владеят, но Дюлгеров беше лицемер от класа и продължи да играе ролята си със завидна лекота.

       - Бях впечатлен от това, което правеха и заговорих младежа, а той спонтанно ме попита дали не бих се включил в сцена, която да пресъздаде пропастта между хората от различни прослойки.

     Боби и Ангел се спогледаха занемели, а Дюлгеров разпалено продължи да разказва мигновено хрумналата му история, която да го извади от злепоставящата ситуация.

       - Аз, като човек, който обича предизвикателствата се съгласих и днес виждате резултата от съвместната ни работа. Не бях виждал снимките. Исках да бъде изненада, както за мен, така и за вас. Изцяло се доверих на преценката на Борислав и сега не съжалявам. На това аз казвам завиден професионализъм. От нагласен кадър да сътвориш непринудена сцена това е истински талант – завърши с патос лъжите си Дюлгеров и отново подаде ръка на Боби – Браво, моето момче! Ти имаш огромно бъдеще във фотографията!

      После хвана Боби за рамото и се наведе към него все едно ще го прегърне, а в ухото му тихо просъска.       

       - Малкия, ти си мъртвец! – прегърна го през раменете и го обърна към хората.

       - На края само ще ви кажа, подкрепяйте младите, те са нашето бъдеще.

      Дюлгеров пусна Боби, който беше изпаднал в ступор и се гмурна между журналисти и репортери да обере овациите от брилянтното си изпълнение.

      Боби усети как краката му се подкосяват. Някой го дръпна за лакътя и го повлече зад редицата от фотоси. Вървеше като в мъгла, главата му бучеше и беше чудо, че още си стои на краката. Ангел не изглеждаше по-добре. Докато онзи бълваше безумните лъжи беше направил снимката в ръцете си на дребни късчета и само присъствието на Елена го бе спряло да не извърши някоя лудост. Сега  тя водеше и двамата към парапета на фонтана да се успокоят и да разбере какво точно се случи.

       Ангел се окопити пръв. Хвана приятеля си за раменете и го разтърси.

       - Боби, какво беше това, по дяволите? Какви ги дрънкаше този? – и после си отговори сам – Ама защо ли питам? Сега разбирам защо хората толкова му се връзват. Така убедително лъже, че ако не знаех какво точно се случи тогава сам щях да му повярвам.

       Боби мълчаливо се обърна към фонтана, загреба две пълни шепи вода и обля лицето си. Хладината ѝ малко успя да му възвърне самообладанието.

       - Не знам, Ангеле, този човек е луд. – той премълча за заплахата, но продължи – Вече страшно много се притеснявам за теб и къщата. След това, което видяхме тази вечер мисля, че няма нещо, което може да го спре.

        Ангел стана и нервно  закрачи.

       - Боби, аз няма да се откажа, но не искам да те забърквам повече. Имам нещо на ум и смятам да отида на сесията в общината, когато ще подписват документите за придобиване на собственост, пък каквото ще да става.

        Боби го хвана за ръката.

       - Нали не мислиш, че след всичко, което преживяхме ще те оставя сам? Каквото има да става ще стане и аз ще бъда с теб.

        Двамата мълчаха известно време, на края Елена се намеси.

       - Момчета, аз съм доста далеч от цялата история, но от това, което ми разказахте, а и видях със собствените си очи, този човек е въплъщение на злото. Много се тревожа за вас, но виждам че няма да мога да ви разубедя. Според мен обаче сега не е момента да мислите за това. Тук са се събрали много хора, дошли да уважат изкуството на Боби и вие също трябва да ги уважите. Успокойте се и нека се върнем на приема. След това ще имате достатъчно време да обмислите стратегията си.

    Ангел я гледаше с безкрайна благодарност. Благодарност, че беше тук, до него. Благодарност, че я беше срещнал. Благодарност, че беше толкова земна и разбираща. Той погледна Боби.

       - Права е. Нека довършим започнатото, а после ще мислим за предстоящото. Съгласен?

      Боби кимна и тримата се върнаха от другата страна на фотосите, където хората се бяха успокоили след появата на Дюлгеров и продължаваха да обсъждат това, за което се бяха събрали. Той пък се възползваше максимално от предоставилата му се възможност за изява и не спираше да дава интервюта, въпреки че не беше главно действащо лице в събитието.

       Ангел се върна на мястото си и отново предизвика интереса на присъстващите. Много от тях си бяха взели подготвените за целта малки портретни снимки и сега се наредиха на опашка за автограф. Въпреки, че не се чувстваше като звезда той с удоволствие пишеше посвещения върху собствения си лик. Боби и Елена стояха в страни и се радваха за приятеля си. Кой знае тази вечер можеше да е преломна за него.

     Звукът на „капчука“ надви шумотевицата и се заби в съзнанието на Ангел. Той трескаво затърси източника на влудяващия го звук. Очите му се срещнаха с безизразния поглед на знойната брюнетка в зашеметяваща червена рокля и изящни обувки на висок ток. Половинката на Дюлгеров държеше в ръката си една от портретни му снимки и без да се съобразява с чакащите застана най-от пред.

     Ангел я гледаше напрегнато. Чувството за опасност отново си проправяше път към съзнанието му. Преди да го завладее напълно зад гърба ѝ се появи Дюлгеров и я хвана под ръка.

       - Скъпа, трябва да тръгваме. – подкани я той с отработен тон и жест.

       Тя се обърна към него и „измърка“ също толкова добре заучено.

       - Само секунда, скъпи. Искам да получа автограф от „звездата“ на вечерта. Не всеки ден се среща такъв колорит. Моля те, дай ми химикалката си.

      Дюлгеров бръкна във вътрешния си джоб и я извади. Тя я сложи върху снимката и ги подаде на Ангел с думите.

        - Подпишете за Магдалена, другото нека е от вас.

        Ангел втренчи поглед в ръката, която се протягаше към него. Погледът му започна да се замъглява. Като на забавен каданс проследи линията от ъгъла на снимката, през химикалката, по дължината на ръката до лицето на жената, която продължаваше да го гледа все така безизразно. Когато срещна очите ѝ съзнанието му избухна. „Подпишете! Подпишете!“ тази дума се загнезди в главата му като безкрайно ехо. Той отстъпи на зад и потърси опора, но там нямаше нищо. Залитна, препъна се в някакъв кабел и полетя към земята. Чуха се уплашени възклицания, настана лека суматоха, а Ангел имаше усещането, че пада цяла вечност. Погледът му продължаваше да е закован в очите на жената в червената рокля, но съзнанието му потъваше все повече и повече. Когато гърбът му срещна твърдата земя той си удари лакътя и тази лека болка беше като експлозия на супер нова. Ангел вече нямаше представа нито къде е, нито какво се случва около него. Съзнанието му първо потъна в дълбока бездна, а после изведнъж мъглата на забравата се вдигна и пред очите му запрелитаха сцени, които в първия момент Ангел не разбра какво точно представляват. Секунди по-късно дойде осъзнаването. Това бяха спомени. Това беше целия му забравен живот, който го връхлиташе със силата на цунами и не му даваше възможност да го осмисли. Той се огледа. Всички се бяха скупчили над него и го гледаха с неразбиращи погледи. Усети, че се задушава. Като подплашено животно скочи на крака и без да каже дума разбута тълпата и хукна по улицата като опитваше да заглуши възбудените викове, които го последваха. Шмугна се в една от преките на главната и потъна в тишината на нощта, оставяйки в недоумение както присъстващи така и приятелите си.

Следва продължение...