Боби седеше в полутъмната вътрешна стая на ателието, взираше се в монитора и със някаква странна вманиаченост преглеждаше кадрите отново и отново. Имаше чувството, че от както се занимава с фотография по-въздействащи и силни снимки не беше правил. Този човек и неговата история бяха истинска находка. Идеите в главата на Боби извираха една след друга. Когато днес по обед отиде на пешеходната улица не знаеше какво да очаква. Влезе в помещението, което беше уговорил с приятел да ползва за деня, скри се зад пердетата и започна да снима. Първата серия бяха просто портрети на един просяк. Близки, далечни планове, изражение, погледи. Следваше случката с баровеца. Кадрите бяха едновременно красиви и зловещи. На една от снимките, където онзи беше забол вестника под брадата на Ангел, а палтото му се вееше от вятъра, двамата изглеждаха като същества от два свята, като ангел и демон. Злобата и агресията, която струяха от лицето на баровеца бяха в абсолютен противовес с уплахата и неразбирането в очите на просяка. Боби копира цялата серия и я преработи в черно-бяло. Ефектът беше поразителен. Почти не се налагаше обработка. Заради мрачното време атмосферата беше удивителна. Тези снимки говореха, разказваха една история за сблъсъка на два свята. Боби вече знаеше как ще се казва изложбата - „Животът на другите“ щеше да бъде фото разказ за една човешка съдба. Виждаше къде и как ще разположи фотосите за по-голям ефект. Оставаше само да уговори подробностите.

        Ангел допи чая си и тръгна пак към ателието. Нищо не се беше променило. Боби го нямаше и той леко разочарован тръгна към старата къща. До късно през нощта Боби подреждаше плана на своя проект. Водеше записки, преглеждаше и обработваше кадрите. В същото време Ангел лежеше на стария дюшек и препрочиташе вестника. Запомни всяка една подробност описана в статията за Дюлгеров и вече беше сигурен, че той има пръст в проблемите около „Къщата с розите“. Реши на другия ден преди да отиде на уреченото място да се отбие при Бай Георги и да го помоли за помощ при намирането на цялата информация за прословутия бизнесмен. Нямаше представа защо, но усещаше, че по някакъв начин срещата с тази мутра ще промени живота му. Само не беше сигурен за добро или за лошо. Това времето щеше да покаже.

        Утрото плахо се усмихваше през бързо прелитащите облаци. Пролетта отново надделя и обещаваше един по-приятен ден. Още призори Ангел беше на крак. Хапна малко, облече се набързо и тръгна към антиквариата. Вече беше толкова обсебен от мисълта за Онзи, че чувството на отвращение към просешките дрехи почти изчезна. Малко преди началото на работното време Ангел вече стоеше пред голямата дървена порта. Бай Георги все още го нямаше. Повъртя се известно време, но възрастния мъж така и не дойде. Ангел се притесни да не би да се е случило нещо лошо и реши след като си свърши работата на всяка цена да се види с Боби. Тръгна към мястото, което избра за днес и се опита да игнорира лошото си предчувствие.

        Днешната му позиция беше „Фонтанът на късмета“ в градския парк. Това беше прекрасна композиция от малко езеро, в което плуваха рибки, с надвесена над него гигантска върба, която къпеше върховете на клоните си в кръгла чешмичка. По ръба ѝ имаше няколко дупки, а от тях излизаха струи, които красиво се събираха в средата. Това беше любимо място на гълъбите, които с удоволствие с къпеха в нея. Жителите на града също обичаха това място и незнайно кога се беше появило поверие, че ако хвърлиш монета в езерото ще те споходи късмета и ще ти се сбъдне желание. При слънчево време дъното на езерото направо блестеше. Веднъж годишно служители на общината източваха водата и почистваха дъното като събраните монети се използваха за поддръжката на това прекрасно кътче.

       Ангел седна на ръба на езерцето и се загледа в играта на птиците. Хвана го яд, че няма какво да им даде. Макар обикновени градски гълъби и невзрачни врабчета те бяха красив, и най-вече свободни. Долитаха и отлитаха, някой пиеха вода, други се къпеха и даже му се стори, че няколко гълъба започнаха да го наблюдават с любопитство. Ангел го досмеша и без да се замисля заговори на един едър и наперен гълъб.

       - Ти какво си ме зяпнал, а? Сигурно си мислиш, че искам да ти взема мястото? – Гълъбът наклони глава и Ангел прихна да се смее. – Ама ти май ме разбираш? Жалко, че няма какво да ти дам.

      В този момент по алеята се зададоха майка с дете, което мрънкаше силно, а тя нервно хвърли в коша голяма кифла. Ангел изчака да отминат, смигна на гълъба и посочи към кошчето.

        - Приятелче, ти си голям късметлия, ей сега се връщам.

        До сега не беше ровил в боклука, но в името на новия си приятел  бръкна смело и извади кифлата. Под нея видя сгънат вестник и взе и него да убива времето. Върна се при новите си приятели, натроши малко от кифлата на дланта си и протегна ръка. Искаше да види дали ще му се доверят. В началото всички само въртяха глави, излитаха и се спускаха към него, но без да докосват храната. На края същия голям и надут гълъб се престраши и кацна на ръката му. Ангел се почувства прекрасно. Животинката го гледаше право в очите и сякаш щеше да му проговори. После клъвна една голяма троха и се върна при другите. Сякаш това беше знак от водач и всички птичета едно по едно започнаха да идват и да кълват от дланта му.

      От страни гледката беше като от стара филмова лента, а фотографът скрит в храстите запечатваше кадър след кадър и благославяше късмета си.

        Топлият пролетен ден се разхождаше лениво през градския парк. По обед мястото стана доста оживено. Майки с колички, спортуващи младежи, възрастни хора излезли на разходка. Повечето от хората прииждащи в парка минаваха покрай Фонтана на късмета. Някои хвърляха монета в езерцето, други в кутията на Ангел. Той благодареше с кимване без да се интересува от стойността на монетите. Днес си имаше приятна компания, която осмисли деня му. За няколко часа Ангел и гълъбите се превърнаха в атракция. Дечицата дърпаха майките си за ръка и викаха „Мамо, мамо, виж този чичко целия е покрит с гълъби“ и хукваха към фонтана да погледат странния човек. А Ангел се забавляваше от сърце. Не можеше да го обясни, но за краткото време от сутринта, гълъбите наистина му бяха станали приятели. Доверието по между им растеше и те вече кацаха дори по раменете и главата му. Човек ще рече, че ги е дресирал с години. Децата се заливаха от смях, а Ангел се чувстваше щастлив и спокоен. До вечерта кутията беше пълна с монети и банкноти, а Ангел разбра, че дори му е излязло прозвище „Човекът с гълъбите“.

        Привечер задуха хладен вятър и хората полека лека започнаха да се разотиват. Кифлата отдавна беше свършила и новите приятели на Ангел един по един отлитаха към убежищата си. Последен остана големият, надут гълъб. Той стоеше на ръба на чешмичката и поглеждаше към човека ту с едното, ту с другото око. Ангел протегна ръка и пернаткото веднага кацна на нея. Двамата се гледаха известно време.

         - Ти си интересна птица. – каза Ангел и го погали с пръст по главата. – Обещавам, когато имам време да минавам да те виждам, може пък и някое лакомство да споделя с теб.

        Той смигна на гълъба, вдигна рязко ръка и го накара да излети. Гълъбът разпери криле, направи едно кръгче около главата му, сякаш да се сбогува и изчезна сред дърветата. Ангел го проследи с поглед, въздъхна и се приготви да си върви. Прибра вестника в джоба си, така и не беше успял да го прочете, а когато вдигна кутията от земята направо занемя. Явно странното му приятелство с гълъбите беше разчувствало хорските сърца и съдържанието на кутията беше повече от колкото можеше да си представи. Започна да се чуди какво ще прави с всички тези пари. Боби му беше обещал заплата, а днешните подаяния бяха наистина много и тогава реши, че с част от тях ще купи храна за птиците и при първа възможност ще се върне отново тук.

        Доволен от решението си тъкмо се канеше да тръгва, когато по алеята се зададе Боби, жестикулиращ и усмихнат до уши.

          - Ангеле, чакай! – задъхано извика Боби и стигайки до него дружески го прегърна.

        - Здравей, Боби, радвам се да те видя. Къде се изгуби? Вчера идвах да те търся в ателието, но беше затворено.

       Боби остави тежката фотографска чанта и статива на земята, приседна на ръба на фонтана и отпи голяма глътка вода от бутилката, която носеше.

        - Не съм се изгубил, приятелю. Там бях, но така бях погълнат от вчерашните снимки, че чак към пет сутринта се усетих, че не съм мърдал от компютъра с часове. Не мога да ти опиша какви кадри имам от вчерашната ти среща с баровеца, трябва да ги видиш.

         Ангел леко се напрегна при споменаването на Онзи, но му беше любопитно да види как е изглеждала сцената отстрани и кимна в знак на съгласие.

         - Дай ми пет минутки да си взема дъх – каза Боби с уморена усмивка – че днес направо ми взе акъла с тия гълъби. Цял ден стоях приведен зад статива, за да не изпусна нищо. Не знам как го правиш, но дори животните те харесват от пръв поглед. Вече съм сигурен, че си бил много добър човек. Нас хората можеш да ни подведеш, но животните имат друг усет, тях е трудно да излъжеш, а този, големия гълъб направо си падна по теб.

         Двамата се разсмяха гръмко, а Ангел показа кутията с парите.

         - Какво да правя сега с толкова пари? Ако можех щях да ги дам на г-н Пернатко, ама на него пък съвсем не му трябват. Няма къде да ги държа, а се притеснявам да ги нося в себе си.

         Боби погледна в кутията и свирна с уста.

       - Напълно заслужен бонус за днешното ви представление, а като ти дам и хонорара направо ще станеш богаташ.

          Ангел се смути, а Боби го тупна леко  по рамото.

         - Шегувам се. – усмихна се широко той - Тези пари не са кой знае колко, дори с онези, които ще ти дам няма да са достатъчни да си оправиш живота, но понеже не помниш стойността на парите ще ти предложа нещо. Вземи колкото прецениш че ти трябват, а другите ще ги прибера в касата на ателието и ще ти ги събирам там. Хем няма да се притесняваш, че някой ще ти ги открадне, хем ще можеш да взимаш, когато ти се наложи.

        Ангел кимна с благодарност, прибраха кутията в чантата и тръгнаха към ателието да видят резултата от двата дни съвместна работа.

          По пътя Ангел сподели притеснението си за Бай Георги, но Боби го успокои като му каза, че веднъж в месеца антикварят правел обиколка из страната в търсене на предмети за магазина. До няколко дни щял да се прибере и тогава щели да го питат за Онзи. Пътьом взеха храна за вкъщи, а когато Боби прехвърли новите снимки на компютъра го обзе такъв възторг, че забрави и за храната и за умората. Няколко часа двамата превъртаха кадър след кадър. Боби обясняваше коя снимка е станала перфектна и защо. Ангел също гледаше с любопитство и колкото повече гледаше, толкова по-силно започна да се проявява онова чувство за нещо познато. Изведнъж снимките изчезнаха, а когато се появиха отново се сменяха като на филмова лента. Боби започна да щрака с мишката и да се ядосва, а Ангел беше като хипнотизиран и не можеше да откъсне очи от екрана. Погледът му се премрежи и нещо стегна главата му като в менгеме. Тогава се случи отново...

Следва продължение...