Скитникът арменец 47

          В предната глава споменах за Нели и Гошо, мои приятели с които се запознах през гурбетчийските години в Мароко. Разказах ви за нашето първо и последно съвместно пътуване от Рабат до София, за пропуснатата възможност да пия кафе в Барселона.  Казах ви, че често им гостувахме в Казабланка, а те ни посещаваха в Рабат. 

Когато се върнахме  в  България, пътищата ни се разделиха. Ние с нашите стари приятели, те със своите.  Така беше първите години, някъде до към 1984 година. 

Понеже съпругата ми е зъболекарка, знаете по време на соца беше важно да имаш познат добър зъболекар. Вярно, медицинското обслужване беше безплатно, но беше много важно да имаш “връзки” за бързо и качествено обслужване. И така, Нели и Гошо станали редовни пациенти на жена ми, и се срещали често. Аз се занимавах с външна търговия и мен никой не ме търсеше за услуги.

Естествено от благодарност за лечението на зъбите им, понякога й носели  кутия “Дръвчета”- евтини шоколадови бонбони.  Имали вила някъде из вакарелските махали и ни канеха да им отидем на гости. Категорично отказах да ходя по селата. В София си имах достатъчно интересни приятели и занимания.  

Жена ми не могла да откаже на техните покани и една събота и неделя им отиде на гости. Аз отказах  да я придружавам. 

След първото гостуване, последва второ и трето, но без мене. При четвъртото,  лятото на 1985 година, стана неудобно да отказвам. Все пак бяхме доста близки в Мароко, и от кумова срама се съгласих да отидем на вилата им и прекараме събота и неделя с тях в някаква вакарелска махала. Естествено не мина без мърморене от моя страна от рода ” за какво ние да ходим по селата”, “ не можеха ли да ни поканят на гости в София”,  “какво ще правя по чукарите два дена” и други подобни. Карам “Ладата” по вакарелските баири и не млъквам. Жена ми мълчи. Ако ме ядоса, просто завивам на 180 градуса и потеглям към Младост 2, където е нашия апартамент.

Кара, моята прекрасна болонка, се е настанила под моята седалка, доволна че отива някъде. Тя много обичаше да пътешества, също като мене.

Естествено в кошницата сме взели пържоли, салами, луканки, бутилка вино, салати и храна за Кара. И вероятно нещо сладичко за душата. Не помня, но много е вероятно Ирис да е направила някой кекс. Тя беше майстор на такива работи.

След, почти час пътуване стигаме до Пановци. Така се казва тяхната махала. Даже не е село,  а махала на 7 км. от Вакарел, по пътя за Панагюрище. Трябва да си колежка на баба Ванга, за да уцелиш отклонението за тяхната “вила”. Но както и да е,  успях. 

      Сред селските къщи, с характерен стил “вакарелски барок”, тяхната “вила” е  барака с  островръх  тенекиен покрив, боядисан в отровно зелено. Има паянтова, мрежеста гаражна врата, зад която е паркирано “Тико”-то им. Между Тико-то и гаражната врата има достатъчно място за да паркирам Ладата си. Съобразителни домакини. Чакат ни, желязната мрежеста врата се отмества, макар и трудно, явно пантите не са смазвани скоро, и влизам и се паркирам. 

Ще прескоча баналните сцени на радост, прегръдки и целувки, изразени и от двете страни. Кара е много щастлива в тази селска градина и тича като луда лаейки радостно.

Чакат ни на кафе. Джезвето е зарито в огнището под навеса. Ние вадим кекса и гастрономическата оргия стартира. Не сме си допили кафето и Гошо казва, че има работа и след малко острото свирене на банцинга, заглушава нашите разговори. Гошо подготвя сачак за облицовка на бъдещата “механа”, която е била обор, а в момента играе ролята на дърводелска работилница в този вакарелски водевил. 

                  Има опасност Кара да излезе на разходка из селото, за среща със селските песове и затова я връзваме за едно дърво. Да,  обаче, тя не е свикнала на връзване и не престава да лае. Иска свобода кучето! Лаенето дразни домакините, а мен ме дразни шума на банцинга. Седя с двете дами, те си приказват техни си лакърдии, а аз зяпам красивите жълти рози, дупката изкопана от Гошо на ръка, за да търси вода. И ако не ме е срам, палвам колата и чао чао Пановци. 

Като спасение, предлагам да се разходим из махалата. Предложението е прието единодушно, защото се налага да отидем до кладенчето и налеем вода за пиене. Тук вода няма от векове. И никога не е имало. За пиене от “кладенчето”, както и за домакински нужди. За всичко останало от небето, каквото даде Дядо Господ. За целта из двора са разхвърляни 5-6 варела, в които се събира дъждовната вода. За миене и поливане, както и за строителни работи.

Съседите на Гошо и Нели, имат хубава селска къща, с голям и добре подреден двор. Имат доста плодни дръвчета, и лехи с домати, фасул, чушки и други, за които се грижи съседката Вера. Владо, съседа е бил колега на Гошо в Радиото и му е продал плевнята на къщата с малко земя.  Да, не бъркам, “работилницата”, която мислех, че е обор се оказа бивша плевня.

Сигурно си задавате въпроса, защо ли ви занимавам с всички тези глупости. Честно казано, и аз не знам. Но само след една година, Пановци ще стане неразделна част от живота ми. Ще се превърне в една огромна любов, към това забравено от Бога място! Затова искам да споделя с вас моите необикновени чувства към едно приказно кътче на България. Но първо малко история.

        Вакарел е необикновено място. Познато още в праисторически времена, играло важна роля в историята на няколко империи. Пътят свързващ Европа с Азия е минавал, минава и ще минава винаги през Вакарел. Римските легиони са вървели  по Вие Диагоналис, свързващ Рим с Константинопол, нарекли са го Вие милитарист, когато император Траян повел войските си на Изток. Местността “Траянови врата” никак не е случайна. Тук е идвал самия император. По време на Отоманската империя, тук са се разпореждали паши и бейове на Сюлейман Великолепни. След освобождението, Вакарел е граничен пункт и митница между Източна Румелия и Княжество България.

Вакарелци са играли ролята на охранители на международния път, имало е кули за наблюдение, и вакарелци са имали големи превилегии. Тук са нощували много търговци  и  държавни  куриери. Имало е ханове и кръчми, красиви вакарелки са забавлявали пътешественици и царски люде. Къщите били красиви и добре построени. Хората били богати. Първата железница в България също минава през Вакарел. В нейното строителство и експлоатация участват не малко местни жители.

Вакарелките са известни и като добри къщовници и не случайно вакарелските слугини са се цанили скъпо на софийския пазар. 

Една такава вакарелка работи в дома на чужд дипломат. Когато мандата му изтича, жената на дипломата взима вакарелката със себе си в тяхната държава. Това е първата българка заминала на задгранична работа. 

    Централното селище се е казвало Хановете, именно поради големия брой ханове. По време на турското робство, населението страдало силно от банди кърджалии и други башибозушки банди, които непрекъснато нападали селището и грабили и убивали. За да избегнат тези зулуми, населението се пръска из планината, далеч от централния път. Така се оформят 

24-те вакарелски махали. По-малки и по-големи, по-близо до Хановете, а някои по- далече. 

Отивайки към Пловдив, от лявата страна на Виа Диагоналис са известни махалите Бърдо, Джамузовци, Бузяковци, Мечковци, Драгиевци, Богдановци, Пановци, Селяни и др. А от дясната страна на пловдивското шосе по-големи махали за Ляовци, Поповци, Семкови, Полиовци и др.  Някой махали са обявени за села. Такъв е случая с Бърдо. Има и други.

     Интересен е факта, че всички къщи в различните махали са строени по един и същ модел. Сякаш са ползвали някакъв типов проект. 

Пред всяка къща има кьошка- малка  дървена площадка, където е главната врата на къщата. От тук влизаме в помещение, което днес бихме нарекли вестибюл, вакарелци го наричат “вкащи”, тук е огнището с веригата за котела, тук е “водника”- рафтовете на които се нареждат стомни, котлета, менци за вода.  Във средата на “вкащи”  е и синията, масата на която се храни семейството.

От тук в ляво се влиза в “Одаята”- най-голямата стая, където,  на миндерлъци спят всички. Задната стена на огнището е стена и на одаята. Тя  е иззидана от  камък  и от огъня стената се загрява и топли цялата одая. Един вид лъчисто отопление.

На дясно от  “вкащи” има две малки помещения. Първото до главната врата е малка стаичка с един малък прозорец. Негово име е “невестарник”, и предназначението му е много специално.

Когато синът на семейството  доведе  булка, младоженците ги настаняват в “ невестарника”. За да могат спокойно да създават поколение и родилката да кърми детето дискретно. След това, всички спят в одаята, както вече споменах. 

До невестарника, има още едно помещение, стаичка с големината на невестарника. Тази стаичка няма прозорци и  се казва “килер”, където се складира храната за през зимата. Тук е брашното, сиренето, речели и мармалади и др. Към къщата има и пещ за печене на хляба. 

       В която и махала да отидете, и най-голямата или най-малката, всички вакарелски къщи, малки и големи, имат тези помещения. При по-бедните помещенията са по-малки, при богатите по-големи.  Естествено и дворовете са различни по големина. Общото е това, че никой няма кладенец, няма никакъв източник на вода.

       Препоръчвам ви да прочетете моите стари писания- “Старият бук”, “ Старата къща”, Легенда за циганката 1 и 2”, “Старият селски двор 1 и 2”, Старата пещ”, разкази свързани с  вакарелската махала Пановци, природата в този край, бита и живота на хората в този “забравен от Бога” край. Това са думи на бай Йордан, потомствен, коренен жител на една от най-малките вакарелски махали- Пановци, с когото ме свързваше едно необикновено топло и сърдечно приятелство. Винаги ще му бъда благодарен за помощта, която ми оказваше, когато се влюбих в тази махала и имах своя къща там. Историята за моето заселване в Пановци, ще научите в следващите страници.

           И така, седмица след седмица, празник след празник, стягахме багажа, пълнехме кошницата с вкусотии и на път към Нели и Гошо. Вече не чакахме покана. При соца имаше празници- “мостове”, по 4-5 дни. Не пропускахме  нито един, даже и онзи фатален 1 Май, с Чернобилските марули, краставици и т.н. Още от четвъртък вечер, се готвехме за поредното пътуване. А нашата мила Кара, щом видеше кошницата, заставаше до вратата , да не би да заминем без нея. И на кученцето родено в Северен Кавказ- Кисловодск, Пановци беше символ на чистия въздух и свободата по вакарелските поляни. Е от време на време носеше подарък някой и друг кърлеж, но бяхме станали специалисти, както за бързото им откриване, така и за  ефикасното им отстраняване.

       Всичките ни посещения в Пановци бяха малки кулинарни оргии, на които всички се мъчеха да покажат майсторство и резултатът беше повече от прекрасен. Кебапчетата на Гошо, баниците печени под връшник, моите милинки и кексовете на Ирис, бяха един безкраен празник за небцето на всеки чревоугодник. “Пановската перла” на бай Йордан и вкусните манджи на жена му, допълваха прекрасно богата трапеза, която си устройвахме всяка вечер, а често и на обяд. 

Сутрин към 10,30-11 ч. се събирахме на кафе, ту  в една къща, ту в друга. 

Мина една година и аз реших да поставя сериозно въпроса. “Ще ми намерите ли  една селска къщичка да я купя или искате да продължаваме да ви гостуваме всяка седмица. Имате избор.” Като македонски ултиматум, “или  ке ми даеш, или ке те  .……!”

      Често събота и неделя, към нас се присъединяваха Бистра и Арон. Последният е бил колега на Гошо от БНР и много близък приятел още от младежки години. Заедно са ергенували. Те бяха доста по-големи от мене. Арон го познавах отдавна, още преди да се запозная с Гошо. Живеехме в една махала, а и сестрата на Арон, Амалия, едно симпатично червенокосо еврейче,  ми беше харесала, още в юношески години.

      Та, имало една къща за продаване и Гошо я предложил на тях. Арон и Бистра се колебаели, ту искат да я купят, ту се отказват. Единият иска, другият не. И когато аз поставих ребром въпроса, Гошо и Нели от своя страна им казали. Ако ще я купувате, купувайте, иначе ще я предложим на Кики, той иска да си купи къща в Пановци. И те казали, добре кажете му.

Бай Ангел и Киро, по малкия му брат, искали да продадат родната си къща, защото те са си построили 2-3 етажни вили в горната част на махалата. Имали и три сестри, които нямали интерес към бащината къща. Казаха ми къде е къщата и веднага отидох да я видя. В долния край на махалата, предпоследната къща.

Намерих лесно къщата. Една паянтова селска порта от изкривени  букови летви, вързана с тел за кол, който не си знае годините. Отвързах телта и влязох в двора. Трева неокосена, пожълтяла от есента, стига ми до кръста. Няколко  плодни дръвчета  и една дълга  едноетажна къща. Никакъв признак за живот.

         “Старата къща помнеше  кога копаха темелите ù. Кога зидаха дебелите каменни стени на мазето, което щеше да служи и за обор на кравите и воловете. Спомняше си за огромните снопи, дрянови и лескови пръти,  необходими за изплитането на чатмата. За купешките турски керемиди  необходими за огромния покрив.

Хубав и незабравим бе денят, кога изградиха пещта за хляба, както и първата фурня топли туртета изпечени в нея. Каква радост беше за децата от махалата, награбили комат топъл хляб, натопен в прясно масло и малка бучка козе сирене забучено в  него. Спомни си за първака потекъл от чучура на казана скрит в килера, колко бяха весели,  и мъжете , па и булките им,  след тоя първак.

Те тогава младата булка на Пано зачена с момичето. Благословен ден! Тая мома зачената от първака, продължи рода на Пано и по-късно стана единствена чорбаджийка на къщата. Народи много деца. Беше плодовита и продължи бащиния род.

Старата къща чувстваше, че вече си отива. Беше си изживяла времето. Мазилката беше паднала, та отдолу прозираха дряновите пръти на чатмата. Керемидите, изпочупени и разместени от вятъра и зимните бури, пропускаха вода и гредите на тавана бяха започнали да гният. В пръстения под полските мишки бяха изкопали дълги тунели и зимно време се приютяваха в тях. Огнището отдавна не беше палено, та мръзнеше и през лятото. Стъклата на одайчето бяха изпочупени и дъжда често идваше на гости наканен. Килера беше пълен с всякакви боклуци, само чувалите с брашното, качетата прясно козе сирене, шарлана и битото краве масло вече нямаха място в него. Стари цървули, криваци и читанки на отдавна остарели деца се валяха на пода и служеха за храна на мишките. Свода на фурнята беше паднал,  и там огън не беше се появявал от десетилетия. Пода на мазето напоен с влага от поройните дъждове и тежките зими, не беше виждал отдавна волски или конски крак, а навремето имаше много.”

(откъс от моя разказ “Стара къща”)

Влязох в двора на старата  къща, сякаш влизах в олтара на древен езически храм. Имаше нещо мистично в тази изоставена къща, с дълга история, за която не си спомняха даже тези, които я  бяха писали.

Легнах във високата полуизсъхнала трева и затворих очи. Исках да си я представя как ще изглежда като моя къща. 

Моите родители са бежанци, избягали от турския ятаган вилнял над главите на няколко милиона арменци през далечната 1915 година. Милион и половина са загубили главите си пред очите на своите бащи и майки, пред децата или братята и сестрите си, за да бъдат последвани от тях. 

       България е една от първите държави, която отваря широко своите гостоприемни врати, за да приюти “изгнаниците клети”. И тези “клетници” никога няма да забравят доброто направено от българския народ, никога! Даже арменци, които никога не са идвали в България, знаят и са благодарни на българския народ за помощта оказана на техните братя и сестри, на техните роднини и съседи, на арменците намерили подслон, хляб и топлина в тази красива, богато надарена от Природата страна.

      Ние нямаме нито родна земя, нито бащино огнище. Ние нямаме  даже снимка на къщата в която са отворили очи нашите баби и дядовци, нашите майки и бащи, ние никога не сме пили вода от бунара на стара къща, изоставена  принудително преди повече от 100 години.

      Исках да купя малко парченце от тази гостоприемна земя, да лея пот  по нея, да я обработвам с любов и желания да я превърна в “родна” земя за моите деца и внуци, за бъдещите поколения на моят род, изгонен по най-жесток и брутален начин  от родната земя, от палачите на моята нация.

      Представих си къщата, красива, бяла, прясно варосана, с чардак и с много разноцветни гергини  и рози в подножието  му. Представих си този кокетен двор с цъфналите дървета на пролет, с лехите насадени с чубрица, копър и дивисил. С едри ягоди, чийто аромат се чувства даже у Гошови. И решението беше взето мигновено. Няма място за колебание.

Отидох в горния край, намерих вилите на бай Ангел и брат му Киро, той се оказа мой набор. И тримата слязохме надолу към родната им къща.  Бай Ангел взе един много голям пирон, лежащ на перваза на невестарника, отмести резето и влязохме. Огнището беше зазидано, но всичко останало беше, така както е било когато са го напуснали.

        -Колко му искате, бай Ангеле,- попитах  без да показвам вълнението си.

        - Пет!- каза бай Ангел. Човека беше прекарал инсулт неотдавна и леко заекваше и имаше тик с главата.

       - Не може ли да намалиш малко, -попитах, за да се види, че съм търговски работник, все пак. Няма да се съглася веднага я.

      Бай Ангел поклати категорично с глава и повтори с твърд глас, в който нямаше и нотка колебание.

      - Пет.

        Подадох му ръка, той я стисна. Договорът беше сключен. Бай Ангел отиде до къщата, взе огромния пирон и ми го даде.

       - Това е ключа на къщата. Тя е твоя. - каза бай Ангел. Киро през цялото време мълчеше, а не беше малко момченце, беше на 50 години като мене. Но по-големият брат е уважаван и той решава всичко. Той е глава на семейството. Това е старото, традиционно българско семейство. И всичко това се случва не през 19-ти век, Бай Ангел не е герой на Йордан        Йовков или Елин Пелин. Случва се през 1985 година. Многократно,  после съм виждал съпругата на Киро как целува ръката на бай Ангел, на девера си, и съм се възхищавал на отношенията в семейството на истински български хора от село. Хора достойни за уважение.

       Когато отидох у Гошо и съобщих новината, те ме изгледаха, сякаш съм загубил разсъдъка си.  Когато им казах, че следващата събота и неделя започваме ремонт на покрива, претрасване му казват, щяха да припаднат. Как така съм я купил и започвам ремонт,   без договор, без документи.

     Вярвам на тези хора, те са честни българи, -казах и всички млъкнаха. Знам, че ме смятаха за глупак, наивен, и така              нататък, и така нататък. 

       Но никога не съжалих за оказаното доверие, никога тези хора не ме подведоха, винаги бяха готови да ми помогнат с каквото могат. Особено, моя набор Киро, който имаше камион и често прибягвах до неговите услуги за транспортиране на строителни материали и едър багаж, естествено не гратис.