СКИТНИКЪТ АРМЕНЕЦ 65
В “Интерпред работех от много години. Може да се каже, че съм един от първите 20 служители на това необичайно за соц страните, външнотърговско предприятие. Т.е. един от основателите, когато още се казвахме “БЮРПРЕД” и бяхме новообразувана Дирекция към ДСП “Булет”. С адрес ул. Граф Игнатиев 10. (бившата сграда на банката на А. Буров). Малко история.
След като се ожених на 2 Януари 1961 год. още студент 2-ри курс, трябваше да работя. Предложиха ми да замествам един учител по трудово обучение. Той отивал на специализация 45 дни и се търсеше заместник. Като среден техник имах право да бъда назначен като нередовен учител. Две седмици щях да преподавам дървообработване, а след това металообработване, с кое нямам проблеми. Но от дървообработване понятие нямам. Титуляра , А.П. отбелязва в дневника имената на учениците които знаят и при въпроси на които не знам как да отговоря да се обръщам към знаещите ученици. И започвам.
Един хубав ден при мен идват двама ученика от 6-ти клас с парче дърво. Парен бук или дъб, питат те. Трябва да бъде арбитър. Да ама аз не знам. Викам Васко(баща му е дърводелец и знае всичко), и той е категоричен това е бук. “Виждате ли, който учи как знае, марш по местата, мързеливци! “ И положението е спасено. Да обаче един ден същият този Васко ме пита къде е “фуксшванцинга”? Ами сега! Какво ли е това, понятие нямам. “Васко, тук някъде из работилницата трябва да е, намери го и като свършиш работа, ми го донеси, че и на мен ще ми трябва”. Излизам от ситуацията аз. Оказа се един тънък островръх трион. Ама от къде да знам.
След тези 45 дена, замествах друг учител по трудово обучение в 25 СПУ “Петър Берон”, но вече по металообработване. А от следващата 1962 год. вече на постояно място в 5-то СПУ, квартал Павлово като базов учител към Централния институт за усъвършенстване на учители. Хем нередовен, хем базов! Голям майтап. Но вече се бях прочул и в Министерството, оставяйки 6-7 ученика на поправителен изпит по трудово обучение или “ръчен труд” както го наричаха преди. Поправителен по ръчен труд, нечувано и невиждано в историята на българското образование. С това се прочух.
Както и да е, завърших университета взех си дипломата и реших да мина на работа във Външна търговия, като преводач. И си мечтаех, как седя с мастити търговци и превеждам на преговори в София и в Париж. Мечтите не са забранени.
Отпечатах няколко автобиографии и няколко молби за работа и тръгнах по външнотърговските предприятия да си търся работа. Но, ядец, никъде не ме искат. В “Балканкаримпекс” е обявен конкурс за преводач-кореспондент по френски език. Кандидатствам. Конкурс няма и е назначена някаква госпожица. Възмутен влизам при ген.директор и дигам скандал. Безрезултатно.
Имам информация, че Министерство на външната търговия иска да назначи преводач-кореспондент по френски. Отивам в отдел “кадри”. Посреща ме др. Костов. Никога няма да забравя този човек, никога. “Асланян, знаеш ли каква е работата на преводач-кореспондентите? Машинописка на чужд език. Това ли искаш да работиш? Цял ден на машината, според мен не е работа за теб. Изпита за френските преводачи, провежда самият зам министър, Авакум Браничев, отлично владеещ френски. Да речем, че те вземат, и какво? Машинописец ли искаш да бъдеш? Един съвет иди на Граф Игнатиев 10, “Булет”, там в момента търсят хора с чъжди езици, опитай там.
Отивам, влизам в една малка стаичка, където седи н-к отдел”кадри”, деловодителката и още една възрастна жена, която изпълнява функцията на куриер, както ще узная след време.
- Добър ден. Завършил съм френска филология и средно техническо образование. Търся си работа. От Министерството ми казаха, че търсите хора с чужди езици.”
“ Нямаме подходяща работа за Вас”-ми казва кадровичката и край.
- Добре, оставям ви една молба и една автобиография, като си изляза хвърлете ги в кошчето,-казвам аз. Оставям на бюрото хартийките и си излизам.
Минават две седмици. Имаме педагогически съвет и се прибирам късно.
Накратко на 12 април 1966 год. започвам работа в сектор Франция, на бюро “Рила”на Дирекция “чужди представителства” към ДСП “Булет”. В сектора сме двама. Заведащ сектора Ц.В. - бивш военен и аз. След няколко месеца вече сме четирима.
Август 1967 год. заминавам на специализация във ВАВТ- Москва. През Юли 1970 се връщам и започвам работа в бюро “Витоша” на Интерпред.
Лятото на 1971 год. започва италианският ми период( за него ще пиша друг път).
През 1972 създаваме бюро “Лозен” с директор Анчо Досев. Края на 1973 г. той е изпратен на задгранична работа и за и.д директор на “Лозен” съм назначен официално аз. Всеки момент очаквам да получа назначение като титуляр. Но……
На 12 януари 1974 год. за директор на “Лозен” и назначен Ф.Б. съкратен служител от ДС. Жесток удар за мене. След няколко месеца Т.Ц-генерален директор ма ВТО “Машиноимпорт” ми предлага място на директор кантора в неговото обединение. Приемам без колебание.
Не мислете, че си пиша автобиографията, макар да прилича на такова. Не. Това е само един “кратък” предговор към едно пътуване до Прага, което е темата на моя разказ.
От ЧССР внасяхме главно плетачни и шевни машини. Партньор ни беше тяхното външнотърговско обединение “ИНВЕСТА” - Прага. Директор на кантората за шевните машини беше инж. Вода. Имахме прекрасни делови отношения и в рамките на възможностите си ни доставяха хубави машини. Не получавахме винаги исканите от нас количества, но все пак се стараеха да удоволетворяват исканията ни, които постояно се увеличаваха.
В Прага имаше нещо като български хотел-общежитие и много от командированите спяха там. Беше им удобно защото обслужването беше на български език. Не мен никак не ми харесваше, предпочитах в нормален хотел. Езикови проблеми никога не съм имал, освен в Унгария.
Бях си харесал хотел “Олимпик”. Сравнително нов, многоетажен хотел в тих жилищен квартал на града. Не беше близо до центъра, но имаше удобен транспорт със скоростен трамвай. Беше на около 10-15 мин от централния площад. “Вацлавски намести” е огромен красив площад в прекрасната чехска столица. Много магазини, хотели, ресторанти, сладкарници и кафенета. Място свързано плътно с историята на града и страната. Площад обграден с монументални исторически сгради.
Няма да ви разказвам за преговори и сделки. По-скоро ще ви разходя из града и ви разкажа за забележителностите на този необикновен град.
Сърцето на Прага е Вацлавския площад. Огромен правоъгълник в центъра на който се извисява конната статуя на Княз Вацлав, считан за покровител на града. В дъното на площада се намира красивата сграда на Националния музей, който повече прилича на дворец, отколкото на музей.
Този огромен площад, сравняван често с парижките Елисейски полета, е заобиколен от красивите сгради на хотели, ресторанти, кафе-сладкарници, магазини на световно известни фирми. Тук се намира и няколко етажната сграда на Дома на обувките, която привлича много от жителите и посетителите на града със своята хубава стока. Освен обувки тук може да си купите и прекрасни изделия на кожената галантерия, чанти, портмонета и др. Аз си бях купил прекрасно делово куфарче от винено червена кожа, което използвах дълги години при моите многобройни пътувания по света.
Особено ми харесваха магазините за колбаси, където правеха и сандвичи с продаваните колбаси. Незабравим е вкуса на чешките кремвирши направени от истинско месо, гарнирани с малко ароматна горчица, свежо салатно листо, и всичко положено в прясно дъхаво хлебче.
Когато, след 1989 год. настъпиха промените, наех един магазин и исках да открия нещо подобно на тези чешки магазинчета, но съдбата не го пожела и наетия магазин на улица Раковска 91, стана първия автосалон на френската фирма “Ситроен”, след това кафе клуб “ЛИДО”, ресторант и накрая магазин за парфюмерия и козметика.
Слабоста на чехите към бирата е известна отдавна на света. Това е причината тази златиста напитка де бъде произвеждана в страната от незапомнени времена. Голямо е разнообразието на видовете бира, както и заведенията където то се консумира.
Най-известното навярно е “У ФЛЕКО” или бирарията на Швейк. Това е супер туристическа атракция и редко там ще срещнете чех любител на благородното питие. Тълпи от туристи го посещават, изпиват по една бира и щастливи, че са били в бирарията на храбрия войник, потеглят към следващата пражка забележителност.
Нямам слабост към тълпите. За да почувствам духа на града, манталитета и начина на живот на местните хора, предпочитам заведения посещавани от местните любители на пивото. Посъветваха ме да посетя бирарията “У Пинкасо”, в една малка тесна уличка, точно зад Домът на обувките. Там ходели само чехи любители на бирата. Точно за мен. Отивам “У Пинакасо”. Хубава кръчка, доста обширна, доколкото си спомням. Все пак са минали доста години от 1974,75,76 когато съм я посещавал винаги когато съм бил в Прага. Не мислете, че съм някакъв пияница, не никак даже. Харесваше ми особената атмосфера в тази стара пражка кръчма.
Влизаш, сядаш и сервитьора ти носи половин литрова халба, едно тясно листче с една чертичка драсната в горния край, и те пита искаш ли нещо за мезе. Когато халбата е празна, ти носи друга и драсва още една чертичка, и така докато кажеш стоп! Ако случайно забравиш да го спреш, ще ти носи халбите без да те пита дали искаш още. Всичко е в твои ръце.
Бирарията “У ПИНКАСО” беше известна и с това, че е била любимата кръчма на Клемент Готвалд. Редовно е ходел там без охрана и бодигардове, пиел си е бирата с приятели и хич не му е пукало колко важен човек е в държавата. Тук, в бирарията той е бил само един любител на хубавата бира, който се забавлява с приятели.
През града тече река Вълтава. Над нея е построен голям красив мост с множество скулптури по парапетите. Карловият мост е построен в края на 14 век. Дължината му е 520 метра, а широчината 9,5 метра. Карловият мост съединява Новое место със старата част на града наречено “Старое место”. Ето как чехите са съхранили своите исторически места, и са построили Нова Прага, без да рушат, без да унищожават миналото си, историята си, има какво да учим от тях.
В “Старое место” посетих една малка бирария, която сама произвежда бирата. Черна бира с подчертан малцов вкус. Има голями любители на това пиво, но аз не се числя към тях.
За сметка на това, сладкарските произведения-торти, пасти, кифлички, кремчета, ме подлудяват с вкуса и ароматите си. Винаги пресни, без преувеличение, винаги пресни. Не знам, и никога няма да разбера как го постигат. Всяка сутрин сладкарниците са заредени с всичко, а вечерта при затваряне на сладкарницата няма трохичка. И затова там няма нещо което да не е пресно.
Няколко пъти се случваше да сме в командировка с моят колега и приятел М.Г. - директор на друга кантора. Взимахме една стая за двама и със спестените от нощните пари, хотела ни даваха купони с които плащахме в ресторанта за вечеря. Беше изгодно и практично.
В хотел “Олимпик” имаше и нощен бар, където вечер ходехме с Мишо да пийнем по едно питие, послушаме музика, пък ако имаме късмет и да потанцуваме.
Моят колега също беше бриджьор. Намерихме клуб където няколко вечери в седмицата се организираха турнири по двойки. Посетихме и този клуб, поиграхме и не се класирахме на първо място. Но се забавлявахме добре.
На Вацлавския площад имаше един много интересен клуб. Беше не само за членове. Можеше да влезе всеки срещу билетче което никак не беше скъпо. Любопитството ни отведе и там.
Приятна зала, без кристални огледала. Чистичко подредена в стил “отминала младост”. Квадратни и кръгли маси за по четирима максимум, виенски столове, каквито имахме и ние в апартамента на родителите ми.
Клубът беше предназначен за възрастни хора, които идваха сами, на двойки или с приятел или приятелка. Барът на клуба предлагаше кафе, чай, безахкохолни напитки, бира и вино. Естествено и прочутата “Бехеровка”- чешки ликьор с приятен аромат на билки и красив зелен цвят.
Прилично облечени възрастни хора, имаха възможност да прекарат няколко часа с приятели, да направят интересно запознанство, да пийнат по нещо и да потанцуват. Малък оркестър от 3-4 души пенсионери осигуряваше жива музика. Прекрасно измислено и реализирано, толкова необходимо за хора на възраст, самотни мъже или жени, или двойки, които жадуват да общуват с хора техни връстници. Понякога в такива клубове се раждат хубави приятелства, правят се интересни запознанства, а понякога, неочаквано се ражда и по-интересно чувство. Знае ли човек!
Винаги съм си мислил, че такъв клуб е необходим и на софиянци. Една идея, която чака своя реализатор. Ех, ако бях поне малко по-млад!
.
© Крикор Асланян Все права защищены