СКИТНИКЪТ АРМЕНЕЦ 66

                  Финландия е една прекрасна  северна страна.  Родината на Дядо Коледа е Лапландия, една от областите на Финландия. Това е угро-фински народ, и езикът им принадлежи на угро-финската езикова група. Другите живи езици от тази група са унгарския и естонския. Но общите им думи можете да преброите на пръстите на едната си страна. Има и няколко мъртви вече езици от тази група- водски, марийски и др.

Векове наред Финландия е била окупирана от Швеция, както и от Русия. Значителна част от населението считат за свой матерен език шведския, но има и солидна група рускоговорящи, основно избягали от областа Карелия, когато тя става част от СССР.

Природата е красива, характерна с огромните си гори и хиляди езера. Сериозна част от страната се простира зад полярния кръг. Това географско разположение не благоприятства за развито селско стопанство. За сметка на това дърводобива, рибната индустрия са силно развити в тази  страна, успяла да извоюва независимоста си едва след края на Втората световна война.

През втората половина на 80-те години на миналия век, Финландия внасяше от НРБ много трикотажни изделия, памучни и вълнени тъкани, конфекция и други стоки на леката промишленост.

ДСО “Стил” -град Казанлък имаше добри търговски отношения с финландски фирми които купуваха ежегодно, големи количества памучен трикотаж на завод “Наталия”-Стара Загора, както и вълнени платове произведени в завод “Димитър Благоев”-Казанлък. Естествено и други български промишлени Обединения изнасяха за Финландия своите стоки. Даже в много по-голями количества от нашите. Например ДСО “Рила”, което изнасяще ежегодно голямо количества трикотаж от фабрика “Пролетарий”-София, тъкани-памучни и вълнени, както и готови дамски, детски и мъжки облекла.

По повод ежегодното договаряне на нашия износ, фирмата, която представляваше ВТО “Индустриалимпорт” София, ни покани в Финландия. Трбваше да занесем мостри от предлаганите от нас стоки, да посетим финландските ни купувачи и договорим артикулите, количествата, цените, срокове на доставка, както и всички останали търговски условия.

Пътуването на нашата делегация беше планирана за юни 1989 год. В състава на делегацията водена от мен, влизаха замдиректорът на “Наталия”- инж. Ангел Костов, замдиректорът  по икономическите въпроси на завод  “ 23 Септември” град Чирпан, Петко Христов. и Искра- стоковед от нашата  външнотърговска дирекция.

Поради липса на билети за директния полет София-Хелзинки, бяха ни осигурили самолетни билети за полет до Стокхолм, и от там  по море, с ферибот до  Хелзинки. Е, малко по-дълго пътуване, но за сметка на това, доста по-интересно.

В Стокхолм  кацнахме някъде към обед или ранния след обяд, не помня точно. Бяхме посрещнати лично от  Георги  Мусорлиев - търговски представител на НРБ в Швеция.   Фериботът на “VIKING LINE” щеше да отплува  за Хелзинки, в 18 часа от пристанището на шведската столица, така че имахме на разположение няколко часа за почивка и разговор с Жоро, мой състудент от ВАВТ- Москва.

Мусорлиев имаше служебен ангажимент и шофьорът на Търговското ни придружи  до  пристанището, два часа преди отплаването на ферито. Трябваше  да се чекираме най-късно 1 час преди отплаването на огромният осем етажен ферибот.

Пристанището на фериботите се намира на централното източно крайбрежие на Швеция, където сладководното езеро Маларен се влива в Балтийско море.

От тук тръгват фериботите за Талин, Хелзинки и  Турку- 5-я по големина град във Финландия. Пристанището е голямо и оживено. Пътници, изпращачи, моряци и пристанищни работници са смесени в една неорганизирана и многоцветна тълпа. Един подреден безпорядък би казал един мой приятел, виждайки множеството указателни табелки, които на всяка крачка ви насочват натам накъдето трябва да вървите. Тълпата е многобройна, но сблъсъци няма. След паспортните формалности, проверка на резервацията и билетите ни, се качваме на кораба.

Естествено, множество униформени стюарти, ни насочват към определените ни кабини. Не помня на кой етаж бяхме, но помня множеството асансьори които щъкаха  нагоре надолу, пълни с пътници и багаж. Ние, тримата мъже бяхме в една каюта, а Искра в друга с непозната жена. Каютата  ни беше  с доста малки размери и койките бяха на три етажа. Но имаше масичка на която можеше да похапнем. Като предвидливи българи си носехме не само храна, но Петко беше помислил и за чирпанска домашна ракийка и мезе- градински домати от собствената  му градина. Такова, със сигурност, нямаха дори пътниците от екстра класа, там горе на високото.

Естествено, след настаняването си, побързахме да се качим на палубата в задната част на ферито, за да съзерцаваме отплаването и помахаме на изпращачите и на  Стокхолм, красивата столица на Кралство Швеция.

Огромното, многоетажно чудовище  на фирмата “Викинг Лайн”, отплава точно в определения час, без минутка закъснение, надувайки мощната си сирена до максимума.

Застанали на задната палуба, четиримата махахме прощално на изпращачите и на Стокхолм.

Времето беше приятно, сравнително топло и морският бриз галеше лицата ни и леко разрошваше перчемите ни, с изключение този на Костов, който беше доста обеднял.

Започна едно много дълго провиране между острови и островчета, чиято бройка не може да се изчисли. Много, твърде много са. На всеки остров има кокетни къщички-малки и големи, които се оказаха вилната зона на Стокхолм. Според големината  на острова, къщичките бяха различни на брой. Имаше островчета само с една единствена къщичка. Имаше и миниатурни островчета, върху които не беше възможно да се опъне даже палатка.

Силно впечатление ни направиха дългите,  стърчащи над къщичките мачти на които се вееше знамето на страната. На някои от тях  имаше знаме, на други не. Оказа се че това е сигнализация. Ако се развява знамето, това означава, че домакините са в къщи и могат да приемат гости. Ако отсъстват, знамето е свалено.

Това плаване между островите трая твърде дълго. Стъмни се и захладня. Беше време за по ракийка, та да се сгреем и похапнем нещичко. Стомасите ни, и те горките искаха своето.

В нашата каюта, четиримата успяхме да се съберем, нарязахме доматите на Петко, малко сол, по чашка “огнена вода”, сиренце, салам и не помня още какво и се почерпихме, като си пожелахме приятно пътуване и успешни продажби.

Петко Христов носеше малка колекция дамски и детски облекла, за да се опитаме да пробием на финландския пазар и с конфекция. Да разширим номенклатурата на нашия износ, който до този момент беше само памучен трикотаж-бельо,  и вълнени тъкани.  От “Наталия”-Стара Загора, ежегодно изнасяхме за около един милион всяка година. Главно дамски и мъжки пижами и мъжко долно бельо.

Особен беше вкусът на финските мъже, купуваха най-тънките вълнени платове за костюми, въпреки техните студове, но под тях носеха топло бельо от чист памук. Дълги мъжки гащи, които у нас наричаме “наполеонки”, са любимото зимно бельо на финландците.

Този многочасов слалом между стотиците, а може би и хиляди острови и островчета, беше много забавен за нас, не виждали никога такъв архипелаг. Особено силно впечатление правеха малките островчета с една единствена къщичка  и неизмената мачта за националното знаме. Да сте виждали в България някой да развее родният трибагреник пред вилата си. Аз не съм. Виждал съм какво ли не- килотите на баба, наполеонките на дядо или свако, виждал съм нанизи пипер или плитка кромид, но знаме? Никога!

След доста години плавайки  на корабче  между “хилядите острови” на река Сен Лоран, сравнявах неволно огромните американски вили-палати със скромните вилички върху канадските островчета.

Изморени от пътуването и насъбралите се купища нови впечатления, колегите си легнаха. Но скитня като мене може ли да спи, когато наоколо  кипи живот.

Огромният ферибот, приличен на плаващ дворец, предлага стотици забавления на пътниците. Всичко има. И кино, ресторанти, кафенета и барове. Дискотеки и игрални зали. Хмм, естествено моето любопитство ме влече към силните преживявания. Влече ме към казиното където кипи живот. Явно любителите на хазарта са много, защото крупиетата нямат време да си вдигнат главите от непрекъснато прииждащите любители на комарджилъка. Мъже, жени, баби с напудрени перуки, дядовци с златни ченьета и бастуни, се подмалдяват с 20-30 години сядайки край зелените маси или пред “едноръките” крадци. Веднага в очите им, скрити зад дебелите стъкла на голям брой диоптери, блясва особен младежки огън. Дошли да спечелят някой  и друг долар, обикновено отиват в каютите си олекнали със стотина двеста “гущера”, ако не са съвсем пристрастени към хазарта. Има и такива. Даже самото пътуване е с тази цел. Хора разни, както казваше дядо.

От дете обичах да играя на “31”. Всяка година след 12 часа, на Нова година, цялото семейство сядаше да си опита късмета през токущо настъпилата Нова 194… година.

Наричахме “ 31” играта, която днес се казва “Бляк Джек”, но печели “21” а не “31” както беше в моето детство.   Останалите правила са непроменени. Печелят 14 и 21, над 21 изгаряш и банката обира парите ти. Ако никой няма 14 или 21, залозите отиват при този който е най-близо до 21. Игра простичка с  колода  от  52 карти. В казината, естествено ролята на  банка изпълнява крупието. Седнах на масата на една млада дама-крупие. Естествено не помня колко играчи бяхме около масата, но помня, че два пъти си купувах жетони за по 10 долара, и естествено ги загубих след час игра. За цял час забавление, 20 долара не са чак такава болезнена загуба. Хората дават стотици само за да гледат някоя опера или балет, без самите те да участват, а аз похарчих само 20 и то при активно участие,  с голяма тръпка и с още по-голяма надежда, че ще стана милионер за една нощ на борда на ферито “Викинг лайн”. Е този път не станах, но може следващия път щастието да ми се усмихне. Но дали някога пак ще пътувам с тази компания, засега не знам.

От кинозалите се чуваха репликите на актьорите, от дискотеките най-модните мелодии, от ресторантите глъчка на веселящи се компании. Тук там и влюбени двойки отпиваха от кристални чаши с шампанско и разменяха влюбени погледи, с надежда за една незабравима нощ, пълна с аромат на морски вълни,  страстни любовни слова  и…..!   Всеки с мечтите си.

Минаваше полунощ, когато тихичко се промъкнах в каютата и се  изтегнах на най-долната койка, оставена за мен. Все пак бях ръководител на нашата делегация. Ами малко уважение де, как иначе!

Сутринта рано, рано, тих камбанен звън ни събуди, за да ни покани да се приготвим за закуска и за акостиране.

След 16 часово плаване щяхме да хвърлим котва в пристанището на Хелзинки-столицата на Финландия. Една приказна, изстрадала през вековете страна, но страна с традиции, страната на Дядо Коледа, все още наричан Дядо Мраз по време на нашето пътуване, страната на сауната и красивите русокоси финландки. Никога не забравям, че първият виртуоз във фигурното пързаляне, който съм видял през живота си  беше финландецът Мико Виртанен, звезда- солист  в спектакъла “Париж върху лед”, гостувал в София с партньорка очарователната французойка Надин Дамиен. Това беше през месец Ноември 1957 год. под купола на стария цирк на улица Найчо Цанов, преди Нишка, а сега “Тодор Александров”. Когато човек живее дълго, е  трудно  да следи динамиката на градската топонимия, но Слава Богу, засега паметта не ми изневерява. (Следва)