Истината е, че когато се чувстваме самотни, допускаме най-трудно хора до себе си. В подобни моменти, тежки, измъчващи, сиви, убиващи всяка проява на надежда, в сърцата ни е образувана кървава дупка от тъжен куршум. Всеки се е докосвал до онова титанично напрежение, което е съпроводено с неизменно много сълзи. Облаците ти говорят, че си сам, бетонните чудовища плашат плахите лъчи на страхливото слънце, а у теб няма нищо, като че ли си изоставен, прашен гараж – едно нищо.
Ще използвам удобно създадения случай, за да ви разкажа историята на момче, което произволно ще именувам Светльо – непозната, обвита в облак мъглявина персона. Когато изпитваме необходимост от Истина, трябва да се вгледаме в недостатъците си и смело да продължим напред.
Светльо се роди три килограма и петстотин грама – здраво, тежичко бебе. Христина, майка му, бе на косъм да полети от щастие в онзи топъл летен ден. Лекарите ѝ го подадоха, тя го пое с треперещи ръце и пухкави сълзи рукнаха от сините ѝ очи. Тогава ѝ бяха ...