Истината е, че когато се чувстваме самотни, допускаме най-трудно хора до себе си. В подобни моменти, тежки, измъчващи, сиви, убиващи всяка проява на надежда, в сърцата ни е образувана кървава дупка от тъжен куршум. Всеки се е докосвал до онова титанично напрежение, което е съпроводено с неизменно много сълзи. Облаците ти говорят, че си сам, бетонните чудовища плашат плахите лъчи на страхливото слънце, а у теб няма нищо, като че ли си изоставен, прашен гараж – едно нищо.
            Ще използвам удобно създадения случай, за да ви разкажа историята на момче, което произволно ще именувам Светльо – непозната, обвита в облак мъглявина персона. Когато изпитваме необходимост от Истина, трябва да се вгледаме в недостатъците си и смело да продължим напред.
            Светльо се роди три килограма и петстотин грама – здраво, тежичко бебе. Христина, майка му, бе на косъм да полети от щастие в онзи топъл летен ден. Лекарите ѝ го подадоха, тя го пое с треперещи ръце и пухкави сълзи рукнаха от сините ѝ очи. Тогава ѝ бяха казали, че нейното момченце е най-здравото в болницата, но всъщност положението имаше друг облик.
            Защо се натъжаваме, като разберем, че сме различни от останалите? Бива ли да бъдем смутени и дистанцирани? Какво ще постигнем с отчуждение от реалността? Нима това ще ни помогне да преоткрием по някакъв начин себе си?
            – Хиперактивност! – такава бе диагнозата.
            По мое мнение подобни деца носят по няколко свята на раменцата си, имат какво да кажат и трябва да бъдат чути. Аз съм пенсиониран училищен психолог, сблъсквал се с какви ли не случаи. Имал съм досег с много хиперактивни малчугани и смея да твърдя, че в зениците им откривах златната искра на неоценената индивидуалност, която блести и те привлича… Буквално!
            Когато за пръв път се срещнах със Светльо, си казах, че той е просто поредното дете, с което трябва да работя. Извинете ме за проявената немарливост – тогава бях на петдесет и седем години, с изчезваща вяра в положителното бъдеще на родното ни образование. Посещавах работа, прибирах се вкъщи, от време на време хвърлях поглед на мачовете от Шампионската лига и се унасях в изтощителния си сън, населен от портрети на тъжни и изолирани деца. Пълно еднообразие цареше в привидно динамичния ми живот, блудкав, кисел и лишен от естествена проява на човешка емоция.
            – Счу̀пи носа на свой съученик! – не мога да изгоня от паметта си онази разпалена учителка, подхванала под мишниците малкия третокласник. За миг се разгневих, че се отнася така с него, но зряло си казах, че трябва да укротя топката.
            Тя го хвърли в кабинетчето ми като чувал, пълен със смески, и избяга.
            Изобщо не повярвах на думите ѝ, че е „счупил носа на свой съученик“. Да ви призная, децата от начален курс наистина преливат от енергия, но да стигнат до такава степен на физическо насилие… Често може да ги видите да се щипят и бутат по коридорите, но бързо след това се прегръщат и забравят за случилото се.
            Отново се отплеснах – колкото повече остарявам, толкова по-бързо забравям. Простете! Да се върнем към онзи момент…
            Светльо седна покорно на мекия кожен диван. Косата му бе черна, права и ухаеща на детски шампоан. Пръстчетата му нервно се преплитаха, видях бълбукащия в тях гняв. От очите му струеше нервно спокойствие. Почувствах се като мъчител над тази крехка душица.
            – Как си, моето момче? – започнах просташки: ако нещо не го безпокоеше, нямаше причина, поради която да се намира при мен. От перваза изчирика врабченце – малко и беззащитно като него.
            – А! Врабче! – изстреля се като тапа от бутилка на шампанско към птичката, която отлетя стресната. Отчетливо се виждаше импулсивността му. За миг анатемосах този несправедливо устроен свят.
            Разочарован, той се върна на мястото си.
            – Господине, обидиха семейството ми! – нямах и капка представа каква роля играе то в случая.
            – Кой го стори, моето момче? – попитах с по-професионален тон.
            – Благой!
            Благой?...
            О, да!!! Имаше едно лекенце в началните класове, от което всички бяха пропищели. Учителите многократно ми го споменаваха – „направил това, направил онова“, но така и не пристъпи прага ми тази изискана особа. Да речеш, че е кралско чедо – не е! Обикновено дете, осъзнало добре възможността да си играе със системата като с пионка.
            – Ти отвърна ли му? – не допусках, че казаното от нервната госпожа е абсолютна истина.
            – Да, ударих го. Дали го е заболяло? Не искам да го боли. Но той ме нарани! – в очите му прехвъ̀рчаха сълзи; можеше и да заплаче.
            – Спокойно, Светльо!
            Докато изрекох тези думи, той вече бе скокнал от дивана и разглеждаше всички документи, разпръснати хаотично по дървеното ми бюро. „Той ще разбере, че вече не трябва да се закача с теб…“, наум си промълвих, наблюдавайки нескритото любопитство, с което разучава моя свят.
            Изправих се. Коленете ми изпращяха като счупена съчка. Остра болка ме сряза в гърба – отдавна я усещах, но не смеех да посетя лекар. Страхът, че ще ме диагностицират с нелечима болест, издигаше висока преграда между мен и здравната ни система. Помилвах го по косата. Светльо вдигна поглед и се усмихна. Ако не бях толкова интровертен, щях да го прегърна силно. Казах:
            – Хайде, да отидем до класната ти стая. Ще решим проблема.
            – Добре! Да тръгваме! – не ми се противопостави.
            Успяхме да постигнем някакъв резултат. Благой слезе от сцената на грубостта. Дните продължаваха да бягат. Стареех. Лицето ми, отпуснато и сбръчкано, предизвикваше отвращение у хората, долавящо се в погледите им. Все по-рядко се усмихвах.           
            Защо си мисля, че колкото повече побеляваме, толкова по-обезверени ставаме? Къде се крие мъдростта, за която всеки живее, бори се, работи и се влюбва? Аз така и не успях да я сграбча, няма и да мога, тъй като свещта не свети вечно.
            Приближавах се до пенсията. Това ли е единственият стремеж на хората, кретащи към своята шестдесета годишнина? Да се докопат до няколко стотачки, да забравят за външния свят и да четат книги в удобни фотьойли до запалени печки?
            Вкъщи продължих да се чувствам като бананова обелка. С моята Дулсинея изгубихме живописния свят на енергичната младост. Тя, милата, все по-често се оплакваше от болки в глезените, гърба и китките. Мен ме измъчваше фактът, че съвсем скоро ще се запиша в паметта на младите като поредния пенсиониран папер.
            Така представен, животът ми Ви се струва плосък, еднообразен и безсъдържателен. Не бих Ви осъдил за подобни мисли – в пълното си право сте. Ако не бе настъпил онзи ужасен ден, така и нямаше да почувствам промяната, колкото и болезнена да е.
            Очертанията му се възраждат… Кристалното небе… Тежкият въздух… Премръзналите тревички… Училищните прозорци, които ме гледаха толкова тъжно, сякаш искаха да ми подскажат нещо… Всички онези фасади, смълчани, потиснати и задушени в собствените си тела. 
            Помня, че беше началото на месец март...
            Паркирах праисторическото си „Жигули“ близо до входа на сградата. Във въздуха се носеше грубата студенина на заминалия си февруари. На изток слънцето се издигаше плавно като бръснач по мъжко лице. Мътносиньото небе бе натоварено с приготовления за празника на пристигащата пролет.
            Учениците, недоспали и объркани, лениво ме подминаваха, възпитаните шаблонно изричаха „Добро утро!“ и се губеха в цялата претрупаност с тела, врати, дъски и брави. Смятах, че днешният ден ще бъде като всички останали: ще седна зад бюрото, ще говоря с деца, ще разменя някой и друг лаф с колеги и ще се прибера в бърлогата, наречена мой дом.
            Какви ги мисли тоя папер, а?...
            Денят тръгна по мед и масло. До третия час по коридорите и едно стълкновение не се осъществи. Реших, че ако всеки работен ден минаваше така, една бръчка на челото не би ми излязла… То не бяха разправии, то не беше битки на характери, вечна блъсканица за по-добро място, за по-главна позиция… Несъмнено училището ти дава много – способността да четеш, да смяташ, да разбираш и осмисляш, но отнема онези детайли, които само в художествените произведения се срещат. И когато осъзнаеш щекотливата реалност, израстваш…
            След третия час, по време на голямото междучасие, бавничко сърбах дългото си кафе и мислех за живота – доставяше ми удоволствие, а и се ободрявах. Закусих след първия час – моята красавица ми бе приготвила два сандвича със сирене и накълцан кренвирш. Не забравих да изхвърля трохите – поне в това ме бива! – защото е много неудобно възрастен човек да няма елементарни хигиенни навици.
            Падали ли сте лошо? На засегнатото място раната остава отворена и излъчва болката на воина. Воин? Да!
            Нима не сме воини, които се бият? 
            Всеки път, когато се връщам към онези посипани с лава минути, проклинам и тях, и себе си. Защо не се стекоха другояче обстоятелствата? Защо не бях там? Защо не успях да помогна? Кошмарите, които ме навестяват нощем, бледнеят пред трагедията…
            Отпийвах от кафето си, пренесен във вселената на щастливите старци. Течността нагарчаше, харесваше ми. По небцето ми се разхождаха отпечатъци от нейния мирис. Главата ми бе лека като перце за пръв път от много време. Рекох си, че днес може да вечеряме със съпругата навън – отдавна не си го бяхме позволявали.
            Спонтанно усетих мощно преместване на голяма маса от хора, което ми подейства като нежелан сюрприз. Светът се раздвижи. Изненадан, изпуснах на прашния под наполовина пълната с кафе чаша. Нещо се случваше. Слепоочията ми се наляха с напрежение. Разтревоженият ми поглед фокусира кожения диван, на който бе стоял той. С годините проблемите на Светльо намаляха, но дали това не е било затишие пред същинската буря?
            Скочих като гепард, въпреки че бях доста натежал. Отворих вратата и попаднах на панически ад в коридора – стотици пъпчиви ученици тичаха към стълбите като обезумели хиени. Стегнах мускулите си до скъсване и се дръпнах встрани, за да не ме пометат. Сега, след толкова години, отново ги виждам на забавен каданс – млади, чаровни, но объркани и стресирани.
            Когато внушителният сбор от тийнейджъри отмина, ненадейно издърпах едно изостанало, разплакано момиче и го попитах какво се случва. То, с изсъхнал и разтреперен глас, ми каза:
            – Светльо…
            Пуснах девойката, която сякаш продължи да бяга на механична честота. Вцепених се. Стомахът ми се превърна в корито, пълно с бетон, очните ми ябълки се затоплиха; щях да припадна. Изведнъж някаква невидима сила ме освободи от кататонното състояние, затичах с все сили надолу, като за малко да се претрепя по стълбите. Полученият резултат единствено щеше да усложни положението.
            Дебел съм. Издутият ми корем е следствие от системно преяждане и нездравословен начин на живот, стартирал към тридесет и петата ми година. Тогава се отказах да поддържам добра физическа форма, тъй като задълженията ми се множаха, а свободното време намаляваше. „Който яде, ще порасте!“, обичаха да повтарят покойните ми родители. Бих добавил: „И след време ще се чувства много зле!“.
            Сърцето ми щеше да изкапе. Бягах, уловен за гърлото от косматата ръка на притеснението. Гранитният под бе жарава. Надявах се, че той е добре, че пак ще се срещнем и погледите ни ще се засекат…
            Гърбът ме заболя. Коленете ми проплакаха, готови да поддадат. На езика ми залепна противен вкус. Една жена, вероятно чистачка – не успях да я разпозная в суматохата – приглушено ми викна:
            – Бягайте…
            И когато отворих вратата към двора, попаднах на гледката, разполовяваща и до ден днешен старческите ми нощи.
            Приятното слънце се бе изтъркулило достатъчно високо, за да осветява цялата сцена на събитието. Птички летяха по небето, синкавите облачета се блъскаха, докато пътуваха. Тревичките контактуваха помежду си, отделени в ципата на друга реалност.
            Вселената застина.
            Аз виждах Тях. Смътно си спомням, че краката ми се огънаха. Светлините угаснаха. Припаднах. Моят приятел, моята опора на духа, моята искра – тя лежеше на циментовия под. Бездиханна. Свободна.
            Събудих се след няколко часа в болницата – обкован в жички, върнали ме към „живота“. Тактично ми съобщиха, че него вече го няма. Скочил от стая на третия етаж, след като за пореден път обидили семейството му.
            О, да! Смахнатият старец не би пропуснал да Ви каже кои са те. Едва тогава разбрах… Наистина съм немарливец, забравящ, отвеян и неспособен да улавя есенцията.
            Родителите на Светулката – така ще го наричам вече – били бедни, но почтени. Майката и бащата, отрудени заводски работници, кътали всяка стотинка за по-добрия живот на сина си. Понякога изпадали във финансови затруднения, но никога не взимали милостиня. Ще гладуват за детето, но няма да поискат пари – ако това не са истински хора, аз съм отпадък, облечен в тяло.
            Тежала им бедността, но Любовта ги крепяла…
            До онова мартенско утро, след което никога нямаше да бъдат същите…
            Лудост е животът, приятели. Нагазиш ли веднъж в това отвратително блато, трудно ти е излизането. Все ще се намери някой кръвожаден крокодил, който да те завлече надолу. Колкото и да пляскаш с ръце, няма смисъл.
            Едно момче скочи, но не за да падне, а за да полети.
            Приятелю, подготвяй се!
            Скоро пристигам…