Едно време, в тая териториа, наречена днес държава, във всяко населено място помръдваше по някаква местна икономика. Или по модерному казано - микроикономика. Нещо се правеше. Нещо се произвеждаше. Нещо се търгуваше. Земеделие - ясно. Ама наред с него имаше и мелници. Имаше фурна за хляб. Имаше фуражно предприятие. Имаше гъсчарници, свинарници. Имаше бозоварна. Имаше лимонаден цех. И още какви ли не други работи. А заедно с това, имаше и хора. Колко е била печеливша тая икономичка, оставям на специалистите да кажат. Идеята е, че имаше действие, имаше ангажираност, имаше живот. Няма начин да не е имало и грешки, и загуби, и ядове. Нормално. Но ето, днес вече сме постигнали върха (или дъното). Нямаме ядове, ама никакви. Нямаме грешки, ама хич. Нямаме абсолютно никакви загуби. Намерихме му цаката: нищо не правиш и никой не ти държи сметка за нищо. Да му мислят тия, дето произвеждат. Ние сме си добре. И колкото пО нямаме, толкова сме по-спокойни. Спокойствие му е майката, та белким дочакам ...