Едно време,  в тая териториа, наречена днес държава, във всяко населено място помръдваше по някаква местна икономика. Или по модерному казано - микроикономика. Нещо се правеше. Нещо се произвеждаше. Нещо се търгуваше. Земеделие - ясно. Ама наред с него имаше и мелници. Имаше фурна за хляб. Имаше фуражно предприятие. Имаше гъсчарници, свинарници. Имаше бозоварна. Имаше лимонаден цех. И още какви ли не други работи. А заедно с това, имаше и хора. Колко е била печеливша тая икономичка, оставям на специалистите да кажат. Идеята е, че имаше действие, имаше ангажираност, имаше живот. Няма начин да не е имало и грешки, и загуби, и ядове. Нормално. Но ето, днес вече сме постигнали върха (или дъното). Нямаме ядове, ама никакви. Нямаме грешки, ама хич. Нямаме абсолютно никакви загуби. Намерихме му цаката: нищо не правиш и никой не ти държи сметка за нищо. Да му мислят тия, дето произвеждат. Ние сме си добре. И колкото пО нямаме, толкова сме по-спокойни. Спокойствие му е майката, та белким дочакаме и ние някой да работи за нас. Демек - да вземаме някога пенсия. Това ми звучи малко като някоя фантастика от Айзък Азимов. Ама знае ли човек? Той беше писал и за роботите като фантастика, а днес са факт. Така че и пенсията.... С мечтите - до тук. Приказката беше за онова време, в което имаше предприятия, които произвеждаха и пласираха продукция. И понеже, мисля, не е нужно да акцентирам върху местоположението  във вселената на родното ми място, става ясно, че тук микроикономиката беше поне с една йотичка на по-горно ниво. Не че се хваля, ама все пак да се намираш на лъва под опашката и да не се отличаваш с нещо повечко от другите, просто няма как.
     И така - наред с цялото това производство, в нашето градче имаше и едно дървопреработващо предприятие. Долу до реката, съвсем до стадиона се намираше и му казваха ЗАНКООП. Абревиатурата, надявам се, няма нужда от превод. По онова време там се изработваха хубави неща. В много къщи предполагам има още от мебелировката в кухните си от него. Маси, столове, шкафове, кушетки. Каквото се сетиш и каквото ти потрябва. Правиш си поръчка и след ден-два гардероба готов. Работеше си това предприятие съвсем сериозно. Но така или иначе, сполетя го и него тая, модерната болест - да не се наема с много работа, за да са по-малко ядовете. Намали и машините, намали и персонала и по едно време най-изработваният и най-търсеният продукт останаха ковчезите. Така е! Без това не може! Поне за сега.  И понеже си беше предприятие с име, от време на време получаваше и поръчки за "износ". Така един прекрасен ден се получила външна поръчка за три броя от тези изделия за едно село, намиращо се на 30-ина километра. Нещо били натиснали с производството там, та не им достигали "опаковки" и хоп - ето ти поръчка за навън. А износа се извръшвал със собствен транспорт на ЗАНКООП-а. Една Молотовка, един шофьор и общия работник - Пуни. Последният отговарял за товаро-разтоварната дейност при износа и опазване целостта на изделията при транспортиране. В уреченият ден сандъците били натоварени и Пуни се настанил между тях за да ги уплътнява и да внимава да не се разковат или изсипят някъде по пътя. Трябва да е било късна пролет тогава, щото било хубаво, прохладно, време с лек, разведрителен дъждец. Пуни нахлупил каскета, за да не се мокри прическата му и Молотовката потеглила. По тоя маршрут има няколко невралгични участъка, където трябва умело се балансира, за да пристигне доставката цяла, невредима и в уговореното количество. След първия такъв участък, всичко минало без проблеми. Но безобидният ръмеж  все повече се усилвал и след няколко километра вече си било кротък дъжд. Като минали и следващия проблемен участък, Пуни не издържал и затропал върху кабината. Шофьорът се ядосал, отворил прозореца и го срязал:
  - Какво си се разтропал, бе бълхар? Да не изпусна сандъците?
  - Не бе, Боче! 'Айде да спреш, да влезна в кабината, че започна много да вали!
  - 'Айде, 'айде! Стига си мрънкал. Ако ти е мокро, влизай в един сандък и се покрий с капака за сушина! Няма време за маневри!
Така и направил Пуни. Наместил се в един от ковчезите и прихлупил капака отгоре. Само оставало Молотовката да не друса много и да кара по-бавно на завоите, за да издържи продукцията до клиента. Не след дълго камионът намалил и спрял. Пуни разбрал за маневрата по това, че сандъка се хлъзнал и се спрял с лек удар до кабината. Шофьорът спрял на един стопаджиа не за друго, ами се сетил, че Пуни няма да се покаже докато не стигнат, а няма кой да крепи товара. Излъгал човека, че не може да се отваря вратата и му казал да скача отзад, като го помолил да прикрепва сандъците на завоите. Условията били приемливи и стопаджията се метнал отзад. Като излезнали от това село, Молотовката завила към моста, който водел към уреченото населено място. Към края на моста дръпнала малко по-силно щото трябвало да се качва баир. Това бил последният невралгичен участък. Веднага след моста имало една-две хубави дупки, прави се ляв завой и започва да се изкачва стръмния участък. Там, в дупките и по стръмното, товарът се разтичал из каросерията, спазвайки всички физични закони и станало една какафония, не ти е работа. Стопаджията се опитал да ги укроти, като прихванал един с ръце, а с крак подпрял друг. Добре ама като сложи крак на сандъка, без да иска ритнал капака. Паднал похлупака до сандъка, а пред отворилата се гледка, стопаджиата замръзнал. "Мъртвец!" - помислил си той. Обаче не! Пуни отворил очи и любезно попитал:
   - К'во стана бе? Спре ли да вали?
Е, при тази ситуация, стопаджията се размръзнал, пребледнял, прежълтял, обърнал очи, подгънал колене и се свлякъл. В момента на свличането, Молотовката изправила последния завой, един от сандъците подкосил клетия човечец и той се пльоснал в него. Пуни се изправил, погледнал го, извадил от задния джоб едно  огледалце и го поднесъл невъзмутимо под носа му. Като видял, че огледалото се запотило, изтрил го внимателно, прибрал го пак в джоба си и мъдро и философски заключил:
   - Ш' съ опраиш! Сега полежи!
  След няколко минути вече били при клиента. Дошли хора да разтоварят пратката и като стигнали до пълния ковчег, се развикали:
   - Ей, защо ни карате пълни сандъци бре? На нас ни трябват празни, ние имаме с какво да ги пълним! Какъв е тоя тука?
   - А-а, този е стопаджия. Ще полежи още малко и ще се вдигне да си ходи. - успокоил ги Пуни.

   Ами, да! Подобно нещо може се случи само при една добре функционираща микроикономика и един интензивен внос-износ. А днес? Скука! Голяма скука...