Когато влязохме в хотела, очаквахме да са ни дали най-обикновена хотелска стая…Но не бе така. Тя бе терасирана, долу до антрето, сякаш бе първия етаж. Имаше телевизор с легло, персон и половина. Вляво бе тоалетната с баня, а в дясно, по-нагоре бе интересното. Стълбите като че свършваха на втория етаж, който представляваше една огромна кръгла спалня. Тя бе  кръгла, заобиколена от огледала. Малко по-надолу имаше нещо като ниша, в която се намираше още едно легло персон и половина.

Децата полудяха, като разбраха, че ще спят на кръглото легло. То не бе скачане, не бе радост…

                               -Тати, тати, какви са тези огледала около кръглото легло дето ще спим – попита дъщеря ми.

                               -Ами не знам тати! Но е хубаво нали?

                               -Да, да…

Помотахме се още малко в стаята, жена ми освежи децата в банята, докато се бях излегнал на „първия етаж“ срещу телевизора, разтоварихме някоя друга чанта и тръгнахме към центъра на града.

     Привечер всеки град през лятото изглеждаше празнично. Хората въздишаха уморено от зноя, който бе през деня, сядаха в кафенетата и говореха безспир, наслаждавайки се на призрачния хлад. Призрачен, защото бе измамен, тъй като все още се чувстваше топлината, която се отделяше от нагрятия асфалт и всичко бетонно. Луната току-що се бе показала, бе пълнолуние. Красотата и бе завладяваща и децата най-силно усещаха присъствието и. Синът ми караше лудо една тротинетка, поспираше за малко и всъщност пет пари не даваше за пълнолунието. Дъщеря ми подскачаше на два-три метра от нас, извикваше ни нещо и не чакаше отговор. Преходът от Северна България към Южна ги бе заредил с много енергия, която се отприщваше по една от централните търговски улици на града.

     -Хайде живни малко де!- рече жена ми като ме гледаше как стъпвам като в паници. Магазините за дрехи по улицата почти приключваха, което според мен накара жена ми да каже репликата. Почти не изчака реакцията ми, а се впусна от витрина на витрина, сякаш нямаше дрехи и искаше час по-скоро да прикрие голотата си. Досущ като децата прескачаше и навираше нослето си навсякъде, но само разглеждаше.  Така малко се поразпръснахме. В един момент, когато излязох от едно минимаркетче с поредната бира в ръка, извиках:

     -Валерия!

     - Да тук съм тати, зад тебе!

     - Къде е майка ти? – извиках доста силно, защото бях изтръпнал от липсата на детето, в тази полумрачна улица.

     - Ей там гледа една рокля…

     - А брат ти?

     - Той е много напред, много напред…

     Всъщност за тротинеткаджията не се притеснявах, защото правеше големи кръгове около нас и изникваше изведнъж. Отпих едра глътка от бирата. Бях хванал ръката на Валерия и крачехме вече доста по-бодро по паважа. Говорихме за всякакви неща, които вълнуваха едно петгодишно хлапе. За госпожите в детската, за Поли, за майка и, за нашата майка и други деца и майки. Тротинеткаджията завъртя последно кръгче и се изравни с нашия ход. Жена ми се откъсна от света на модата и се включи във вече приключващия разговор с Валерия, но и самата улица свършваше, за да се озовем на площада. Събрахме се и наистина сякаш стана чудо.

     - Гледай тати- каза Валерия – направили са го като в замръзналото кралство. Спогледахме се и се засмяхме. Наистина площадът бе преобразен. Навсякъде се осветяваше от лед лампи със студена светлина, която се смесваше доста сполучливо с изгрялата луна. Млечно-бялата светлина образуваше нещо като воал, който се спускаше над площада и приличаше на приказката за тримата глупаци и мъглата. „Брей че красота!“- си рекох и загледах мастилено-зелените тревни площи, които преливаха в ярко червени и жълти павета в пешеходните зони. Стълбовете, на които се крепяха лед лампите бяха под наклон и осветителните тела имитираха слънчогледови пити, които в момента можеше да се преоткрият като нов вид растения-лампи, наречени луногледи.

     - Тати, татии, няма го! –  ме задърпа Валерия, крещейки…

     - Кое бе тати?

     - Ами замъка, виж!

     Загледах се натам, където сочеше дъщеря ми и се сетих, че миналата година имаше надуваем замък, където скачаха.

-Тя ти казва за замъка, където скачахме миналата година- каза Стоян-тротинеткаджията, а аз му кимнах.

- И сега какво?

- Ми трябва да го намерим къде е ?

Погледнах жена ми и тя опроверга притесненията ми:

                          -Хайде деца отиваме към замъка, дано да работи…

                          -Ами къде е сега? – попитах аз.

                          -Вероятно до хотела!

                          -Сигурно ли е ?

                          -Сигурно, несигурно и без това ще минем покрай пиците и хамбургерите, тамън ще ядем!

                          -Добре тръгваме натам!

Децата казаха едно „йее“ и се отправихме.

         Поговорихме за ремонта на центъра с жена ми, изразихме мнението, че създадената красота обхваща и реставрираната средновековна сграда, която е емблемата на града. В известна част от нея бе създаден музей макар че тя цялата като архитектурно наследство бе един голям музей от XIV век. В девет и четиридесет, няма как да работеше и аз изразих съжалението си. Тя също. Децата и жена ми хапнаха по пътя, а аз продължих с бирата. Така стигнахме до хотела. Той се извисяваше като комин на ТЕЦ, защото бе огромен на фона на ниското строителство. Замъкът бе до него и още работеше. Платихме и за двете и седнахме с жена ми на новопоставените скамейки да отдъхнем.

                        -Ей, това Европейският съюз е голяма работа! Все едно сме в комунизма! Кой не се е обадил на него не са му дали фондтче…

                        -Да бе! Все твоите теории…- рече жена ми, която минаваше четиридесетте и изглеждаше добре за възрастта си.

Децата скачаха в надуваемия замък. Около нас бе доста оживено, сякаш бе сборен пункт. Ние се поогледахме и споделихме мнението, че приключват със скачането и си тръгваме. Така и се получи. Тамън си обуха обувките, пиха вода и изведнъж Валерия каза:

                    -Тати виж!

Една бяла лимузина паркираше на стотина метра от нас. Валерия каза, че не била виждала такава голяма кола и тя возела само принцеси. С жена ми се засмяхме и не казахме нищо. Стоян си бе намерил приятели не отдаде кой знае какво значение на бялата лимузина. Когато се разтвориха вратите, от нея слезе едно дребничко момиче, под кавалерството на жениха си. Роклята и бе огромна. Сякаш компенсираше ниския и ръст и фините и рамене, които я крепяха. Тя придърпваше тежкия воал, който се влачеше, за да застанат с избраника си по пътя до ресторанта и да се снимат. Фон им бяха борчета и гърбове на сгради. Кавалерът й приличаше на каубой от филм, в който през неделния ден работниците от някое ранчо се обличаха малко по-официално, за да отидат на селска забава. Естествено дрехите му стояха като излети, отиваха му, кафяво сако с ресни по джобовете, черен панталон напъхан в ботуши „шпицарки“, бяла риза и ярко червена папионка. Последната разкриваше артистизма на облеклото му и някак си оправдаваше да не стои като кръпка до пурпурната рокля на бъдещата му съпруга.

          -Тати, тати!

          -Кажи Валерия – казах малко по-строго.

          -Искам да се снимаме с принцесата…

          - Тя не е принцеса, а булка…

          -Хе-хе, тати ужким знаеш всичко, не виждаш ли, че е с червена рокля. Булките имат бели рокли и са без корона на главата, освен ако не са принцеси… Жена ми искрено се забавляваше като подхвърляше, правилно Валерче.

            -Ми добре Валерче, ходете с мама да попитате каката дали иска да се снима с вас.

            -Не, не с тебе тати!

           - Как с мен бе тати?!Аз нямам… - и тук запецнах –ааа…, не съм облечен, а вие с тези красиви рокли с мама… и ще си отивате на снимката…

        -С тебе, с тебе тати, защото къде си виждал три принцеси една до друга, а ти ще си принца…

      -Какво?! – като погледнах отново жена ми, която се смееше вече с глас – моля ти се Валерче, тя вече си има принц!

      -И кой е той?

      -Ами ето го до нея… - и посочих.

      -Ама този е слугата бе тати, айде ставай! – и ме задърпа за ръката.

Когато се изправих почувствах коленете си като гумени и тръгнах с леко сомнабулска походка. Отидох първо да една госпожа, която ми се стори майка на една от младоженците.

       -Добър ден – изръсих- ааа, добър вечер, изинете дъщеря ми иска да се снима с младоженците, ще може ли?

      -Е къ уа? Идвайте…- каза като си подадох джиесема. Настанихме се. От ляво на дясно – младоженецът, до него булката, която изведнъж засия, Валерия, също сияеща и аз. В едната си ръка бях забравил бирата си, а иначе бях с оранжеви бермуди и черна фланелка, на която пишеше – „Обратната страна на луната“. „Ама, че глупост!“ – си мислех, когато забелязах жена ми как ни махаше, а аз се опитах да се усмихна, когато ме срязаха…

    -Ми не свиетка , уа!

    -Извинете не ви разбрах?

    -Ни ти работи джиесиемо!

     -А?!

    -Нищо, нищо, стой тъй… - каза госпожата и изрева – ейййй, ялате, тука брее…

Изведнъж четири-пет момчета наскачаха и загледаха жената.

    -Я снимайте уа, снимайте ги…- Те се забъркаха по джобовете си, даже дойде един с камера и засвяткаха със светкавиците си. В тези мигове мернах реката с периферното си зрение. Течеше като лимфа в огромното си корито, а луната осветяваше пътя й, за да не го обърка.

„Двете принцеси“ бяха опрели буза в буза и така всичко приключи. Благодарихме и седнах на пейката, изцеден.

     -Ето Дървеничарски! Цял живот мечтаеш да застанеш на червения килим! Сега ти се отдаде случай !- каза жена ми и се засмя.

    -Аха! Добре деца, тръгваме си!- казах с такава интонация, която всеки познаваше и знаеше, че съпротивата е излишна.

В хотела не усетих кога съм заспал. Събудих се първи, както винаги към четири и половина. Щурците пееха все още, луната обаче като че си беше отишла. Три часа по-късно закусвахме и се разговорихме с жена ми.

    -Ще купим цветя и свещи и малко мозайка, защото сигурно е избуяла трева около рамките на гробовете!

    -Да добре – рекох – аз в колата имам лопатка, с нея ще подравним…

    -Какво сега на гробището ли ще  ходим?  - намеси се Стоян.

    -Че не знаеш ли защо идваме тук всяка година? Още от морето ти казах, че ще трябва да оправим гробовете на дядо и баба ти!

    -Да, да ! Ама там е такава скука бе тати! Нищо не трябва да правим на гробищата, само да седим в колата.

    -Да точно така!

    -Но е голяма скука, това! – заспори Стоян – Аз искам…

    -Не знам какво искаш, но ще стане онова, което аз искам! – казах с онзи тон от вчера вечерта и Стоян млъкна. Почистихме гробовете, запалихме свещи, преляхме вода и се прибрахме в къщи.