СЛАДОСТТА ОТ БОЛКАТА

Някой изрече полугласно в главата ми - „Бягай!“

Стомахът ми се сви. Устните ми трепериха. Краката ми се движеха сами, по спомен. Явно смътен, защото не знаех накъде. Изпречи ми се врата, отворих я и слънцето ме блъсна, като стена, готова на всичко, но да ме вижда пред себе си. Направих крачка назад, светлината болезнено се впиваше в очите ми.

„Бягай!“ - повтори гласът в главата ми - „Луд ли си, човече? Бягай!“

Притворих очите си и потънах в светлината. Не чувах нищо друго, освен запъхтяното дишане на гласа в главата си. Краката ме боляха, не спирах да бягам вече няколко часа. Парещата болка в ходилата променяше ритъма си.

Всичко приключи, бързо, без увертюри. Гледах очите му, докато шантавото червено петно тръгна нагоре по ризата. Устните му увиснаха, сега вече симетрични. Долната, винаги преди това изкривена, сега намери липсващата хармония. Издаваше звук, подобен на хъркане. „Красноречие, нали това те правеше велик“ - завъртях ножа и леко повдигнах дръжката - „Говори ми за човешкия фактор, моля те!“

Задушавах се от смеха, които напираше да излезе. Четях в очите му разочарование. Страхът винаги му е бил чужд, дори сега изглеждаше като екшън герой, умиращ, но с поглед, зареян в хоризонта. Тялото му се отпусна. Очите му загубиха блясъка си, принесъл се в тънката струйка свличаща се около устните.

В тъмнината...

В тъмнината флиртувах с другата си половина, а в утрото откривах разума, изгубен през нощта. Линията на живота е къса, а до сладостта от болката има само крачка. Ботушите на ангелите сега са пред моята врата, а вятърът си играе с гарвановите им пера.

Литургията се бави.

Господи, пожали пастора и неговата секта. В къщата на хълма има само вълци. Какво друго да им чете, освен кучешка молитва.