СЛАВЯНИНЪТ

Добромир излезе пред дървената, вкопана наполовина в земята, селска хижа.

Наблизо се носеше шумът от триещите се едно в друго стъбла и листа на тръстиката, в блатистите площи на околните меандри.

На югоизток проблясваше в златистия си цвят узрялата ръж, насята върху нераждалата още земя, новоосвободена от семейството му, след опожаряването на околната дървесна растителност.

Прасетата грухтяха доволни, ровейки за костилки или сладки корени около хижата.

Другите от семейството бяха заети с всекидневната работа около животните и прехраната на рода.

Младата му невеста, Яница, избелваше одеждите на потока, вливащ се в близкото езеро, обрасло по краищата си в тръст и шафарика.

Лекият ветрец блъскаше клоните им един в друг, като ги караше да треперят и шумолят напевно.
Стройният Добромир се поослуша. Като да бе му се счул конски тропот. Явно пристигаше пратеник на старейшината или пък на великия кан?

Не знаеше само дали ще има събор или пък ромеите са решили нещо отново срещу новия съюз, може пък да са влезли отново да грабят земите им.

“Някога са били ромейски, но откакто аз съм се родил, тази земя е била наша, значи длъжен съм да я защитавам с кръвта си” – мина през мисълта му.

Скоро откъм завоя на прихлупената с висок храсталак пътека се зададе запъхтеният кон с ездач, облечен в бели широки гащи и риза, свободно веещи се на вятъра.

- Привет, Добромире! – дръпна той изведнъж поводите. Конят изпръхтя и зарови копита в прашната земя.

- Слава на Перун! – вдигна ръка за поздрав младият славянин. – Какви вести ми носиш?

- Утре по изгрев слънце старейшината ще ни чака на кръстопътя за прохода. Ще бием ромеите!

- Слава на Перун!

- Слава на Перун! – отговори вестоносецът и пришпори конят си.

Младият славянин отиде на десетина метра зад хижата и коленичи пред урните с праха на предците си, положени в ямки с размери две на три педи, разположени в близост една до друга.

Поговори с тях и обеща тържествено пред всички, да умре, но да не допусне вражески крак да стъпи в земите им.

Върна се обратно пред хижата и издърпа изпод сламата, покриваща покрива едно от забодените там копия, след това издърпа друго и друго. Прегледа върховете им. Трябваше да се изковат отново, но ковач минаваше през такива паланки като тяхната през период от половин година, затова реши да ги заостри с шуплест камък.

Оттатък, с дървено корито в ръце, се зададе младата невеста, спря се пред храстите, избуяли на двайсетина метра около хижата и накачи по тях прането. Времето бе слънчево, проветриво, горещо и прането щеше да изсъхне завчас.

- Отново ли ще има поход? – запита тя плахо, забелязала заниманията му.

- Отново! – кратко отвърна младият, строен, тъмно рус мъж. – Приготви ми нов кат дрехи! Кат за сватба.

Сините му бистри очи се усмихнаха и скулите му придърпаха червеникаво медните му мустаки нагоре. Сякаш и те се усмихваха.

Младата булка се приближи, положи ръце около рамената му и опря сламено русите си коси до здравите му мъжки плещи.

- Отново ли ще се жениш? – усмихна му се тя.

- Янушка, мила моя, знаеш много добре, че от докле е време - все тъй е било. Обличаме новите си дрехи преди бран. Така и ще бъде.

Той погали нежно с великанската си длан, привързаните и отзад на плитка коси.

- Знаеш, че трябва да опазим земите ни – каза той и опря страна към златистите и коси.

- Знам – промълви невястата, сгушила се още по-близо до него.

Добромир леко я отстрани от себе си, погали леко набъбналия и корем и рече:

- Да пазиш сина ми! Ако не се върна при някой от походите, той ще се грижи за теб.

Яница го изгледа.

- Не говори такива приказки, Добромире! – укори го тя.

Младият левент само тръсна перчема си назад и се отправи отново към своите си занимания.

След десетина дни отново крачеше край шубраците откъмто тяхната нива.

Наближи към хижата.

Яница го усети и радостна се завтече към него, разтворила ръце като криле, сякаш да литне.

Сгуши се в него с пърхащо и преливащо от щастие сърце.

- Мили мой!… – не го пускаше тя.

- Ехей, леко, вие сте двама, а аз сам! Ще ме съборите – засмя се той.

- Да, ще те съборим! – накорави се Янушка и той на ужким се поддаде на усилията й.

- Разказвай! – вдигна тя бистрите си очи нагоре, високо към неговите.

- Чакай само да поседна.

Добромир струпа снаряжението си до ъгъла пред хижата и се отпусна върху отрязания ствол, използван като място за сядане.

Янушка приседна до него и сложи ръце върху колената му.

Той хвана ръцете й, извъртя я леко и я положи на скута си. След това крепко я сгуши, сякаш искаше да я приеме в себе си.

- Знаеш ли, канът ни каза, че желае да създадем съюз не само срещу ромеите, а постоянен съюз на славини и българи.

"Или в съюз, или подчинени!" - рече пред всички ни той.

Северите отдавна са с него. Сега остава общините на останалите Славинии да решат.

- А ако не решат? – погледна го Яница с големите си бистри очи.

- Ако не решат, ще трябва да воюваме и с българите. Досега воювахме само с ромеите. Местните траки, които нашите хора са заварили тук преди около сто и повече години, са били преди векове могъщ народ, славен и многоброен. Сега са малцина и ние винаги сме имали добри междусъседски отношения с тях, нищо, че боговете им са различни от нашите.

Ако превърнем и българите във врагове, ще ни дойде много! По-добре да живеем в мир с тях.

Добромир дръпна малката връвчица и косите й се изсипаха в поток от злато.

Той погали нежната й кожа. Чертите й му се усмихнаха.

- Канът е харесал и място за главен град. И щом е решил – ще го направи. С нас или без нас.

Той, знаеш ли, има безбройна конница. По време на бой са като вихрушка, но нашите пеши отряди са мощна сила. Нашите момчета са с една глава над българите, ромеите и траките. Затуй си мисля, че с българите ще бъдем голяма сила. Стига канът азиатец да удържи на думата си, защото се знае, че българите днес едно говорят – утре друго вършат.

Добромир отправи взор нататък към белеещите се върхове на далечните потънали в синева и с бели шапки по върховете си планини.

- Пък и нашите славинии не успяха да се обединят. Да изберат върховен вожд. Такъв си ни е характерът. Не можем да позволим някой, израсъл от нашите редове, да стане по-висш от другите, винаги му намираме кусури и искаме да го свалим отново долу при себе си. Да сме равни.

Затова ще трябва да си изберем външен човек, който да ни ръководи, за да няма ежби помежду ни. Така смятат вече мнозина.

Изглежда такава ни е орисията.

Важното е, че сме хилядократно по-многолюден народ от българите и това ще ги държи вероятно в респект към нас.

Добромир подстана, прихванал Янушка за раменете.

- Ще прибера оръжията и ще извадя сърповете и косите. Утре ще жънем. Дажбог е налял класовете! – усмихна и се той. – Ти приготви храна, почисти делвите, в които ще слагаме житото и ги постави на слънце да се напекат, та да не мухляса след това житото!

Усмихна й се отново, погали корема й през бялата риза и рече:

- Време е!

И сложил устните си върху нейните, влязоха в хижата.

***

- меандри – блатисти, езерно, речни местности