След буря
Мразя фалша и фарса. И мъртвите ви, празни души. Мислите ми се блъскат о мрежи. И черни мъгли ме душат. Черни са воплите, кротко спотаени нощем. И мракът се изражда в игли.
Мислех, че сме пазили святото. Нищожно парче от обетованата земя. А кухи надеждите са били. Времето се разтича по въздишките. Които толкова смело раздавах. А сега настървено пазя само за себе си. Порочни са всичките вери и всеки поглед криещ носталгия. Отказвам да вярвам. На премерени приказки и лъжовно топли очи.
Поразена и задъхана, между дима на сутрешните цигари и вчерашното кафе, женствеността ми капе по пода. И ранен вик за помощ в гърлото ми дере. Окови ли? Оковите са само похвати. И винаги ги слагаме сами.
Губя егото си между среднощни бълнувания и окъснял инстинкт за самосъхранение. Има ли ме? Къде съм? В прашинките, видими само в лъча светлина? В последната нота утеха? В онова момиче, което тананика мелодия от началото на света? И в един момент, между нечовешко напускане и силното бучене в ушите, митичност и блян се завихрят около мен и ме изтръгват от корените ми. Вися във въздуха и чакам буря. Тишината се чува най-силно след последния рев на бурята. И мами с обещания за пречистване.
А земята изтощена е след буря. Няма сили даже да тъгува. Разплела е косите си, меко е лицето ѝ. Сърцето е в покой. По това с нея си приличаме. Тичаме до изнемога и не спираме сълзите си. До следващия път. Орисани да носим кръста. Защото не можем да не чувстваме.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ралица Стоева Все права защищены
