След буря
Мразя фалша и фарса. И мъртвите ви, празни души. Мислите ми се блъскат о мрежи. И черни мъгли ме душат. Черни са воплите, кротко спотаени нощем. И мракът се изражда в игли.
Мислех, че сме пазили святото. Нищожно парче от обетованата земя. А кухи надеждите са били. Времето се разтича по въздишките. Които толкова смело раздавах. А сега настървено пазя само за себе си. Порочни са всичките вери и всеки поглед криещ носталгия. Отказвам да вярвам. На премерени приказки и лъжовно топли очи.
Поразена и задъхана, между дима на сутрешните цигари и вчерашното кафе, женствеността ми капе по пода. И ранен вик за помощ в гърлото ми дере. Окови ли? Оковите са само похвати. И винаги ги слагаме сами.
Губя егото си между среднощни бълнувания и окъснял инстинкт за самосъхранение. Има ли ме? Къде съм? В прашинките, видими само в лъча светлина? В последната нота утеха? В онова момиче, което тананика мелодия от началото на света? И в един момент, между нечовешко напускане и силното бучене в ушите, митичност и блян се завихрят около мен и ме изтръгват от корените ми. Вися във въздуха и чакам буря. Тишината се чува най-силно след последния рев на бурята. И мами с обещания за пречистване.
А земята изтощена е след буря. Няма сили даже да тъгува. Разплела е косите си, меко е лицето ѝ. Сърцето е в покой. По това с нея си приличаме. Тичаме до изнемога и не спираме сълзите си. До следващия път. Орисани да носим кръста. Защото не можем да не чувстваме.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ралица Стоева Всички права запазени
