Дъждът валеше на посоки. Хаотично, мощно, без причина, без цел. Дъждът бе сив и хипнотизиращ и по прозорците сякаш се стичаха сълзи.

Тя събра багажа в малката раница. Вече нищо не я задържаше тук. Дори дъждът. Входната врата изхриптя шумно зад гърба й. Чадър! Забрави си чадъра. И се върна. Огледа с поглед празния апартамент. Дали да не остави бележка? Тя умееше да пише, изкарваше прехраната си благодарение на думите. Сега думите ги нямаше. Сякаш дъждът ги бе измил от душата ѝ, като тебеширена рисунка от паважа. Вратата отново изстена зад нея. „Тръгвам!” – си каза тя наум. Започна да прави в съзнанието си разбор на вещите, които взе със себе си след Раздялата. Документите, книгата, купена от Виена, дрехите, бельото, козметиката. Замисли се какво остави зад гърба си. Бе оставила две години от живота си, хиляди часове на обич и смях, порцеланова чаша подарък от майка ѝ (в която той си пиеше кафето сутрин) и стотици листове изписани на ръка с най-красивите ѝ разкази.

Най-истински боли Раздяла, в която не си се сбогувал. Раздяла, която не си искал, не си планувал, раздяла, за която не си говорил. След такава Раздяла не остава нищо. Остава само сухота в гърлото, чувството, че си излъгал себе си и усещането за безпомощност.

Спря я учуденият поглед на отминаващата я жена. Дъждът валеше, а тя се разхождаше с неотворен чадър в ръка. Засмя се, защото си представи неговата усмивка и лукавия поглед, с който й казва: „Само ти можеш така да вървиш в дъжда. Вървиш сякаш танцуваш”.

Пролетният дъжд се бе превърнал в лятна буря. Тя стисна чадъра в ръка и продължи да танцува сред локвите. Единственото нещо, което остава след Раздялата е чувството, че си самодостатъчен на себе си. Приятелите рано или късно те нараняват или пренебрегват, любовите рано или късно си тръгват, семейството остава в детството и единственото нещо, което остава след Радялата, си ти! Ти и една малка раница, в която си събрал цялото минало.