Седя и чакам вече час на спирката. Пусто е. Студено. Снежинките падат и образуват бяла покривка около мен. Покрай мен притичва разплакано момиче, сигурно на не повече от 12 години. Въпреки това животът вече се е отнесъл несправедливо към нея... както и към всички нас. Най-накрая автобусът идва... виждам го отдалеч. Чаках дълго за него. Както и за всичко, останало в живота ми. Но не винаги чакането си струваше... не винаги накрая на тунела проблясваше светлина. В повечето случаи си оставаше тъмен. Автобусът спря и отвори вратите си. Качих се и се огледах. Нямаше много хора... нямаше почти никой. Само една измъчена старица на края на силите си и мъж, облечен в черно от главата до петите. Всъщност... не! Имаше още някой... в ъгъла, зареял поглед през замръзналия, запотен прозорец. Времето сякаш спря, докато осъзная какво ставаше... докато осъзная кого виждах. Това беше ти... отдавна не бях виждала лицето ти, но не представляваше трудност да те позная. Може би никога нямаше да те забравя.. ...