Случайна среща

Седя и чакам вече час на спирката. Пусто е. Студено. Снежинките падат и образуват бяла покривка около мен. Покрай мен притичва разплакано момиче, сигурно на не повече от 12 години. Въпреки това животът вече се е отнесъл несправедливо към нея... както и към всички нас. Най-накрая автобусът идва... виждам го отдалеч. Чаках дълго за него. Както и за всичко, останало в живота ми. Но не винаги чакането си струваше... не винаги накрая на тунела проблясваше светлина. В повечето случаи си оставаше тъмен. Автобусът спря и отвори вратите си. Качих се и се огледах. Нямаше много хора... нямаше почти никой. Само една измъчена старица на края на силите си и мъж, облечен в черно от главата до петите. Всъщност... не! Имаше още някой... в ъгъла, зареял поглед през замръзналия, запотен прозорец. Времето сякаш спря, докато осъзная какво ставаше... докато осъзная кого виждах. Това беше ти... отдавна не бях виждала лицето ти, но не представляваше трудност да те позная. Може би никога нямаше да те забравя... винаги щях да те разпознавам при подобни случайни срещи. Може би винаги щеше да заемаш голяма част от живота ми... и от сърцето ми. Може би щеше да си останеш първата ми и последна любов... Може би... Спомените за миг запрепускаха в ума ми, усмивката ти, когато аз се усмихнех, целувката ти, когато те прегърнех, радостта ти, когато те погледнех... Преди внасях толкова радост и смисъл в живота ти... Така ли беше? Или съм се заблуждавала през цялото време? Още и още въпроси ми идваха на ум. Въпроси, чиито отговори знаеше само ти. Само ти можеше да ми обясниш това, което се случи... ти и никой друг. И сега си толкова близо до мен, само на няколко крачки... Няколко крачки делят миналото и настоящето ми. Исках ли да ги смесвам? Да се връщам отново към онези дни на заблуди, лъжи и лицемерие? Не... но исках да се върна към теб, исках да измина тези няколко крачки. Отчаяно исках да чуя гласа ти. Ти продължаваше да гледаш навън към сипещия се сняг. Неподвижен и студен... мил и забавен... безчувствен и егоистичен... Просто ти. Единственият човек, който мога едновременно да обичам и да мразя. Автобусът спря и ти стана. Погледът ти мина през мен и продължи нататък. Слезе. Аз стоях застинала... не можех да повярвам, че дори не ме позна. А преди време ми казваше толкова неща... че съм единствена за теб, че ще ме обичаш завинаги... Думи, просто думи, без никакво значение и смисъл. Явно това съм била аз за теб... просто нищо.