СЛУЧАЙНОСТ

     Йоана привършваше работа в градината малко преди обяд на топлия септемврийски ден. Слънцето беше се вдигнало високо и вече прежуряше силно. Не беше за работа в градината вече, трябваше да се прибере на сянка под широката асма пред къщата, където можеше да се стои по цял ден, дори и в най-горещите часове. Тази асма беше истинска благодат – в жегата пазеше сянка, а като завали дъжд – под нея беше сухо, като под навес…

     Оставаше й да откъсне още няколко домата, когато чу по пътеката откъм комшулука гласа на съседката:

     - Тука ли си, момиче? Стига си работила под това слънце, ще ти стане лошо! Прибери се на сянка, пък довечера пак! Тя, работата не е заек да избяга!

     Баба Стоянка вървеше бавно по равната пътека и се наслаждаваше на подредената и добре обработена градина. Мина покрай скоро окопаното лозе.  Лозите сякаш се усмихваха, натежали от вече узрелите чепки на гроздето, в които се отразяваше слънцето. После следваха лехите със зеле. Полято предната вечер, освежено и наредено, то се переше с широките си листа и стегнати зелки като на парад. В отворената от двата края оранжерия се виждаха доматите, стигнали тавана й, но още окичени с китки зелени доматчета към върха…

     - Гледай целината ти каква е хубава, а и хрян имаш! Леле, какви китки! Гледай, гледай, от двете страни на пътеката, чак до долу, до портичката! Тия жълтите приличат на малки слънчогледи! Цялата ти пътека до улицата грее!

     - Обичам ги, како Танче, нали знаеш, че аз без цветя не мога. От ранна пролет до късна есен покрай пътеката ми има цветя – едните прецъфтяват, другите цъфтят… Обичам ги!

     Баба Стоянка беше около седемдесетгодишна, добре сложена, усмихната жена. Винаги носеше герданче на шията си и често китка зад ухото, младежка прическа и градски дрехи. Цял живот беше работила в града. Тя беше доста възрастна за обръщението „како”, по-стара беше и от майката на Йоана, но цялото ù жизнерадостно излъчване подсказваше, че в тази жена има много живот и е непростимо да я смятат за стара.

     - Ти си обрала доматите, сигурно ще правиш лютеница? – попита тя, гледайки пълните кофи с домати, наредени под сянката.

     - Лютеницата вече е готова, от тези ще направя пюре.

     Йоана работеше в детската градина, но всяка свободна минута прекарваше в градината си – беше ù приятно тук, почиваше си сред цветята. Когато не можеше да влезе в градината, шиеше гоблени или плетеше, не можеше да стои без работа.

     - Заповядай на сянка, седни да си починеш, че и аз да седна покрай тебе. Не че някой ме гони, но бързам да свърша повечко работа по хладното, че после като седна на сянка, чак довечера ще стана да поливам.

     Двете жени седнаха под асмата до дългата маса, направена да побира двадесетина човека. В този дом често идваха гости – кой по работа се отбиваше, кой само да се обади, но на всички им беше хубаво под голямата сянка в градината с многото цветя…

     - И аз до сега бях в моята градина – плевих, копах, лехи оправях… Тя, работата край няма като я търсиш! Хвърлих малко трева в двора на кокошките да кълват и не ме стърпя, дойдох да ти кажа една клюка… Мита ми се обади, нали я знаеш – тя всичко знае… Знам, че ти не обичаш много клюките, ама сега става дума за твоя колежка, та рекох да ти кажа…

     - Какво да те почерпя? Кафе ли да направя или малко ликьор от вишни да ти налея от моя, домашния?

     - На мене ми е късно за кафе. Пих вече сутринта, пък и стана топло, то и за ликьор не е време… Не знам… Налей по малко ликьор да не сме на празна маса. Нали скоро ще обядваме и после ще спим…

     Йоана наля по малко ликьор в чашките и наряза изстуден пъпеш.

     - Ти сама ли си? Няма ли го мъжа ти?

     - Сама съм, той днес е в града, но тръгна късно и още не се е върнал. Не знам кога ще си дойде, не ми казва, нали знаеш… - По откритото чело на Йоана премина сянка. Очите й, до сега дружелюбно усмихнати, видимо се натъжиха и тя сведе поглед. – Детето и то е някъде с приятели, с колелетата са…

     Баба Стоянка изтри челото си с ръка, намести се добре на пейката, обърна се с лице към градината, която от тук се виждаше цялата и попита:

     - Нали имаш ти една колежка, по-възрастна от тебе, така добре сложена, модерна, със синкава коса? Често я виждам с мъжа ти в колата… Някой път от тука за града, друг път от града насам… Той май често я вози…

     Сърцето на Йоана се сви. Не знаеше какво да каже, не очакваше, че някой ще дойде в къщата й да й каже къде и как е видял мъжа ù с колежката ù…

     - Коя, Марина ли? Тя си носи косата синя. – Едва намери сили да попита Йоана.

     - Тя трябва да е… Тя нали ходи с мъжа ти да търсят на кученцето ви ветеринар, имала познат някакъв, Веско беше споменал една вечер у дома… Нали на нея беше ходил да поръчва остъкляване на терасата? Слушах го като обяснява на моя Георги един ден какви били цените… Тя и вчера след обяд беше у вас, търсеше него, пита ме дали се е върнал…

     - Да, да, идва тя, говориха… - гласът на Йоана едва се долавяше от пресъхналите й устни… Трудно й беше да преглътне унижението си пред старата жена, която явно знаеше доста, но не смееше да я попита направо…

     За миг пред очите на Йоана се разигра отново вчерашната драма. Сърцето ù заподскача в гърдите. В ушите й забуча. Лицето й се зачерви и силна болка стегна главата й. Сведе поглед, за да не се издаде.

      Спомни си всичко:

     - Йоана, тука ли е Веско? – попита Марина, застанала широко усмихната на вратата на дома й – Искам да го питам нещо.

     - Тука е, но си почива и е поразсъблечен… - отговори Йоана притеснена.

     Марина посегна към рамото й и я отмести от вратата най-безцеремонно. Влезе в коридора и тръгна към хола, където, само по потник и къси панталонки, мъжът на Йоана лежеше на дивана и гледаше телевизия. На леглото до него беше детето.

     Марина се облегна на рамката на вратата, усмихна се, вдигнала едната си ръка нагоре, сви единия крак в коляното и се заклатушка на другия крак, извивайки тялото си около рамката на вратата като около пилон…

     - Веско, утре ще ме вземеш ли сутринта за града? – проточи гласа си нежно, като не спираше да се увива около рамката на вратата и да се усмихва.

     - Какво искаш, Марино? – гласът му прозвуча дрезгаво, видимо притеснен от ситуацията – Ще те взема, как няма да те взема! Утре ме чакай до колата!

     - До-о-бре-е! – проточи глас тя – Ще те чакам… - цялото й лице беше разтеглено в широка обещаваща  усмивка. Не я притесняваше нито детето, лежащо до него, нито жена му, останала в коридора зад нея с полуотворена от учудване уста, неуспяла да я спре да се вмъкне в дома им…

     Марина вирна глава, минавайки покрай нея. Усмивката мигновено беше заменена с високомерен израз на превъзходство. Изниза се из незатворената врата, без да каже и дума за довиждане на колежката си.

     Йоана стоеше като попарена. Такова нахалство не беше очаквала. От доста време й правеше впечатление, че Веско разнася Марина всеки ден – и в двете посоки, дори в града ходел до дома й, вземал я от там, но не смееше да допусне най-лошото… Искаше да запази добрия тон в семейството и не смееше да отвори дума за това… Много я заболя, когато Марина се похвали, че нейният мъж е намерил майстори и е направил остъкляването на терасата ù… Марина беше хубавелка, разведена от много години, нямало кой да се погрижи за мъжката работа у тях, тя си плащала... Беше доста заможна – имаше два апартамента в центъра на града и живееше само с майка си. Веднъж ги покани на гости и Веско се показа голям кавалер – нещо, което не правеше за жена си…

     Йоана не промълви и дума до вечерта. Болката стискаше гърлото й и я задушаваше. Умът й трескаво въртеше като на лента всички срещи и разговори, всички погледи, усмивки и усещания…

     На вечеря не можа да издържи. Още първият залък заседна в гърлото й. Унижена и смазана, реши се да попита:

     - До кога смятате да ме унижавате така – пред колегите ми, които ви виждат всеки ден, пред съседите, пред детето – нея и в къщи не я досрамя да дойде… Та тя е на годините на майка ми! Какво намери ти в нея?! А пък ми се пишеше приятелка, гоблен ми подари, на кафе ме канеше… Не ви ли е неудобно? Дори не се криете! Ще я попитам още утре!

     Както се хранеше усърдно и гледаше само в чинията си, Веско стовари силен удар с опакото на голямата си длан в лицето на жена си, пред недоумяващия поглед на детето.

     - Простачка! Как може да си толкова тъпа! – той блъсна вилицата силно, стана от масата и излезе от кухнята като затръшна вратата…

     Йоана остана на мястото си зашеметена и онемяла от болка… Не знаеше от кое я боли повече – силата на удара бледнееше пред болката в гърдите – от изневярата и прекършените чувства и мечти… Нямаше сили да се помръдне. Инстинктивно само сви молитвено двете ръце пред себе си и промълви, без да знае какво прави: „Господи, раздай правосъдие!” Горещи сълзи потекоха по бузите ù, без да отрони и звук…

     Детето я гледаше с големите си сини очи и не смееше да помръдне. После плахо хвана ръката ù и каза тихо: ”Мамо, не плачи, моля те!”

     - Твоята колежка пострадала сутринта в автобуса – гласът на баба Стоянка я извади от тежкия спомен неочаквано. Йоана не знаеше колко време са мълчали, но съседката не изглеждаше отегчена от паузата.

     - Какво? Как е пострадала? – учуди се Йоана като знаеше за уговорката между двамата. – Тя не пътува ли с Веско тази сутрин? – попита уж между другото, като че това беше съвсем в реда на нещата…

     - Не знам, тя се качила в автобуса. Не мога да разбера, уж има автобус, а тя не се качва на него. Все с Веско пътува… сигурно не й се дават пари за билети…

     - Не знам – тихо отвърна Йоана. – Какво се е случило с нея? Ти каза пострадала?

     - Както си вървял автобусът, шофьорът внезапно натиснал спирачките, нещо излязло на пътя и той спрял да го предпази. Твоята Марина, както била седнала, изхвърчала от седалката и паднала по стълбите на автобуса чак долу, до вратата. Шофьорът спрял, смъкнали я, дали й малко вода да се свести и я оставили на пътя... А, ... а кондукторката й взела билета, не знам защо…

     - Че как така?! Защо са я оставили на пътя, защо не са я откарали в болницата? Пострадала ли е?

     - Много приказвала, развикала се и шофьорът се ядосал… Не знам с какво е стигнала до града, но сега май била в гипсово корито – имала нещо на прешлените на гръбначния стълб и щяла да съди „Пътнически превози”.

     - Боже! – възкликна Йоана – Бог вижда!

     Баба Стоянка не подозираше какво се крие зад думите на Йоана, а и нямаше нужда да знае. Тя си допи ликьора и стана да си върви:

     - Ето, разказах ти клюката. Колежки сте, не може да не знаеш… А, ей и Веско се прибира, той може да знае повече, ама не смея да го попитам…

     Мъжът на Йоана вървеше бавно по пътеката между усмихнатите златни цветя и гледаше в земята. Поздрави вяло съседката и влезе в къщата.