Следовател Страшимир Караиванов седеше на дивана в кабинета си и четеше нещо от монитора на лаптопа си. Правилните черти на лицето му, доближаващи се до абсолютната симетрия, не издаваха с нищо какво четеше. Само лекото потрепване на раменете показваше някаква съпричастност към това, което беше на екрана. Мобилният му телефон иззвъня и той погледна дисплея. Отхвърли разговора, но спря да чете и вдигна глава към тавана. На дисплея беше изписано името „Антоанета”. Съвпадението с името на убитата днес жена го накара да потръпне. „Неговата” Антоанета беше друг случай.

Всичко започна в началото на кариерата му на следовател. Току-що завършил право и напуснал поста шофьор на бившия министър на образованието, той си беше обещал, че ще работи безпристрастно и без да взима присърце случаите си. „Работа като работа” – повтаряше си той. До деня, в който не въведоха в кабинета му младо, кльощаво момиче. Беше мръсна, със спластена коса и раздърпана рокля. Въпреки това, красотата на тялото ù и очите ù, приличащи на светещи изумруди му причиниха присвиване в стомаха и леко парене под лъжичката. Не знаеше какво се случва, защото животът му до този момент беше отдаден на образованието и кариерата. Дори се присмиваше тайно на съучениците и състудентите си, които се терзаеха от любовни копнежи. В момента, в който видя малката крадла, обяснила му ясно, че е обрала аптека, за да си набави поредната доза и „да имам кинти за плюскане”, той реши, че нищо до момента не е имало смисъл и ще отдаде колкото време, пари и усилия са нужни, за да ù помогне. Това беше неговият шанс да сбъдне една от приказките, които обичаше като малък. Настани я в клиника за зависими в Италия, а когато се върна я записа в един частен университет, специалност „Сценарийно и драматургично майсторство”. Нае ù квартира, която плащаше и ù оставяше джобни пари. Присъства на дипломирането ù и ù помогна да започне работа в една телевизия. Беше дошъл моментът да пусне творението си на свобода. Тя, обаче, изпадна в истерия. Заплаши го, че ще се самоубие, че ще се върне към дрогата и улицата, че ще го издаде за това как делото ù е изчезнало. За първи път в живота си Страхил се оказа в безизходица. Примири се с положението и я прие в дома си. В началото беше хубаво. Тя готвеше, чистеше, правеше му малки изненади, а той ù се отблагодаряваше по свой начин. Напоследък, обаче, не му се прибираше вкъщи. Усещаше, че Антоанета не е оздравяла и е заменила една зависимост с друга. Това го ограничаваше и му пречеше на работата. Оправдаваше се с много ангажименти и я беше предупредил, че когато не отговаря на обажданията ù, няма как да говори и тя не трябва да се безпокои. Уверяваше я, че трябва да излиза повече, да се среща с колеги и бивши състуденти. Първоначално тя се съгласяваше и даже му разказваше за плановете си за следващия ден. Той повярва. До деня, в който не разбра, че Антоанета го следи. Не беше нормално да я срещне в един ден четири пъти „случайно”. Още повече, че тези места нямаха нищо общо с планираното от нея. Тя го увери, че той е болен мозък и си въобразява прекалено много, защото тя е по-млада и сигурно я ревнува. Напомни му отново, че няма проблем да съсипе кариерата на един следовател за злоупотреба със служебно положение. Нея имало кой да я чака на улицата и този живот не бил толкова лош. Поне там, на наркоманите им пукало за тези като тях, докато в телевизията всеки се опитвал да изяде другия с парцалите.

Мислите му бяха прекъснати от смс:

„Хубаво е да разпитваш млади, разплути кокошки, като се възползваш от смъртта на някаква повлекана, а?? Ако довечера не се прибереш, утре сутринта съм при шефа ти. А.”

Въздъхна тежко и изключи телефона си. Предстоеше му да вземе показания от всички тези жени. Убийството на младата майка беше обсебило съзнанието му и не искаше да губи време. Щеше да разреши този случай. Каквото и да му струваше това.