На вратата се позвъни. Сърцето на Лили заби учестено и червенина покри лицето й. Адриана я прегърна през раменете и й се усмихна майчински, за кураж.
Следовател Караиванов се опита да се усмихне, но очите му бяха без блясък и с големи кръгове. Когато сложи ръце на масата, където го покани Лили, те едва забележимо потрепериха.
- Следовател...
- Лили, наричай ме Страхо. Обадих се на приятелките ти, но при теб предпочетох да дойда лично.
- Проблем ли има? – попита Лили с искрена загриженост в гласа.
- Случаят ми е отнет. Наказан съм служебно. Колегата, който ще води разследването, има нужда от време, за да се запознае с материалите. Не съм сигурен, но по всяка вероятност, ще ви повика по отделно в следствената служба.
- Искаш ли да ми разкажеш какво се е случило?
- Искам, но ... да не ти губя времето.
- Колко време? И какво означава „време”? Хора сме. Така нареченият от теб „случай” е съдба. Всички рано или късно ще си отидем. Защо в последния миг да съжаляваме за това, което не сме си казали?
И Страшимир започна да разказва. За началото на кариерата си. За Антоанета. За изнудванията. За признанията му тази сутрин пред „Биг Бос”, както наричаха началника на Следствена Служба. За човещината на този човек, казал: „Ще те накажа със служебно мъмрене и отнемане на случая. Не мога да надскоча правата си. Ти, обаче, си действал по съвест, а съвестни хора не се намират под път и над път. Тепърва ще разнищваш заплетени случаи.” Когато Страшимир му благодари, шефът добави: „И, Караиванов, следващия път, когато решиш да действаш по съвест, обади се. Две глави винаги мислят по-добре от една!”
- Страхо, всичко това е чудесно. Малко са хората, които са имали шанса да започнат отначало и то толкова безболезнено. Като споменах, че е хубаво да си казваме всичко преди да е станало късно, нека ти призная нещо, ако позволиш.
- Иска ли питане, Лили? Та ти ме изслуша толкова търпеливо! – блясъкът в очите му се върна и кръговете избледняха.
- Сигурно е от напрежението. От това, че съпругът ми непрекъснато отсъства. От... Знам ли и аз от какво, но усетих, че ме привличаш.
- Лили, ласкаеш ме, но ...
- Но аз съм омъжена. Децата имат нужда от баща. А и аз обичам този човек. Ясно ми е. Само споделих. Ще напиша разказ. Може и новела. Или пък роман ...
- Ти пишеш?
- Пишех, когато бях дете. И пак ще започна. Наскоро приключих курс по творческо писане. Време е да приложа знанията си на практика – засмя се тя.
- Ти си чудесна жена, Лили. Ще се справиш. А приятелството, което ще създадем е по-ценно от всички любовни истории, които са били възпявани някога. Аз също бях привлечен от теб. Не нагонът, обаче, ще ни свърже.
- Прав си. Предпочитам да бъде така. Дължа признания и на съпруга ми. Той ще ме разбере, сигурна съм. Приятелките ми и без това не пропускат случай да ме одумат. Не им се сърдя. Те са такива и аз ги приемам, каквито са. А Андон. Андон е чудесен съпруг и баща, но крие нещо. Нещо, което му тежи. Така ще му помогна, ако иска, да се отърве от тази тайна.
- Мъдра си, Лили. Ще поддържаме връзка.
***
Андон изслуша съпругата си внимателно. Сянка на съмнение пробяга по лицето му, но стана и прегърна Лили.
- Трудно ти е, момичето ми. Знам го. А моята потайност те разяжда. Прости ми! Права си била да се съмняваш в мен.
- Кажи ми истината и ще те разбера. Заедно сме не само в добро, но и в зло. Ще щадим децата си, но не трябва да крием нищо един от друг.
- Така е. Слушай ме, Лили. Както знаеш, мама почина малко след сватбата ни. Призна ми, че имам сестра, настанена в дом за душевно болни. Ти вече беше бременна в шестия месец. Не можех да ти го кажа. Щях да ти причиня само тревоги. От тогава я посещавам редовно. С един колега започнахме да разработваме програма за лечение. Няма да имаме голям успех, но...
- Стига! Как не те е срам?!
- Лили....
- Извинявай, скъпи, но може ли момичето да страда в онзи дом, а ние да живеем в палат?
- Лили, тя е опасна. Буйства. Успях да уредя преместването й в частна клиника, при по-добри условия. Абсурд е, обаче, да живее с децата. Искаш ли да ти разкажа как е била настанена в дом?
Лили беше пребледняла и стискаше юмруци. Сълзи се стичаха по лицето й.
- Разбира се, че искам. Миличкият ми! Какво е трябвало да преживееш!
- Бил съм бебе, а сестра ми – Светлана, на около пет години. Майка ми влязла, за да види дали спя и я заварила да затиска лицето ми с възглавница. И до днес, види ли бебе, тя изпада в истерия.
- Разбирам те, скъпи. Толкова си страдал!
- Когато първия път ми каза, че Антонио иска да целува бебето, се почувствах безпомощен.
- Мислел си за това дали не е наследил болестта на Светлана. Разбирам. Всичко е наред, скъпи. Сега, когато Ади е тук, ще мога да те придружавам. Светлана има нужда от обич. Всички имаме.
- И следовател Караиванов, също – Андон видя упрека в очите на съпругата си. – Шегувам се, бебче, шегувам се. Ще станем приятели, сигурен съм.
За първи път от месеци насам Лили спа непробудно. Нейният съпруг беше до нея. До децата им. Той нямаше да позволи да им се случи нищо лошо. А любовта? Любовта има толкова лица. Стига само човек да има сърце за нея.
(следва)
© Весислава Савова Все права защищены