Стефчо Средев беше средно млад, семеен, имаше средностатистически брой деца и средно привлекателна жена. Среден беше на ръст и тегло, получаваше среден доход, живееше на среден етаж в средата на  стандартен жилищен квартал от панелни блокове. Беше техник в пречиствателна станция за отпадни води. Всеки ден ставаше в шест, хапваше баница с боза на път за спирката и си купуваше вестник “Стандарт”, който четеше докато пътуваше в автобуса.  На работа проверяваше инсталациите за течове, правеше дребни поправки, попълваше работния си дневник и толкова. В къщи хапваше на две-на три, разменяше няколко стандартни реплики с жена си, поиграваше си с децата, гледаше новините, някой сериал или пък мач, пийваше една малка ракия за приспиване, и си лягаше с чувството за изпълнен дълг.

Наричаше делничните дни “сряда”, а почивните -  “съботите”, независимо дали бяха просто събота и неделя, или празници. Различаваше ги само по обедното меню и броя на присъстващите на трапезата. Отпуските си прекарваше неизменно на село, помагайки на родителите си да потегнат къщата,  двора, и да приготвят зимнината.

Никога не се бе оплаквал от нищо. Беше доволен от всичко.

Докато един ден не го видя.

Беше “сряда”.  Автобусът закъсня повече от обикновеното, и когато свърши с вестника, Средев заоглежда чакащите.  Малко встрани от спирката, на бордюра бе седнал човек. Изглеждаше и миришеше ужасно, но се усмихваше и поздравяваше всеки минувач. Под сплъстената брада прозираше кожа на сравнително млад човек. Дрипите му издаваха, че беше бездомен и не знаеше що е баня и бръснар.  Хората го заобикаляха като прокажен, запушвайки носовете си. Но това очевидно не го смущаваше, защото лицето му оставаше неизменно приветливо.

Средев беше жалостив човек, и поиска някак да помогне на несретника. Доближи се до него, стараейки се да диша колкото може по-плитко, и го заговори:

- Човече, защо седиш тук? Да не си се загубил?

- Не, аз живея тук наблизо, благодаря. – вежливо отвърна странникът.

Говореше ясно и отчетливо, значи не беше пияница. Стефчо продължи да пита:

- Къде тук?

- Ми тук, в мазето на един блок.

Средев го погледна с недоверие. Сигурно го беше срам да си признае и лъжеше. Бръкна в джоба си, извади левче и му го подаде.

- Не, не, няма нужда…. – запротиви се онзи, без да сваля усмивката от лицето си.

- Нищо, вземи си купи хляб, нахрани се – настоя Средев, и остави левчето на бордюра.

В този момент автобусът се появи, Стефчо с облекчение се качи в него, а човекът от бордюра му помаха. Остатъкът от срядата протече както обикновено. Съботите дойдоха и си отидоха. Срещата потъна някъде из дебрите на забравата.

Минаха няколко седмици, преди Средев да усети че нещо гризе спокойната му душа. Изпитваше дискомфорт. Работата взе да му тежи, характерната миризма на канални води – да го дразни. Обонянието му сякаш се бе изострило след онази сряда.  Ставаше му лошо, нямаше никакъв апетит. Започна да слабее. Жена му забеляза и го прати на лекар. Той послушно отиде, но нищо не откриха.  Пролетна умора, рекоха. Препоръчаха му да си вземе отпуска и да се отдаде на любими занимания. Стефчо се замисли дълбоко. Нямаше хобита, нямаше нищо, което да върши с ентусиазъм. Обичаше и беше обичан, и досега това бе достатъчно. Ала споменът за добродушната усмивка на лицето на онзи несретник, се беше впила в мозъка му като ненаситен комар.  Нямаше логично обяснение за тази усмивка. Всеки, изпаднал до такива низини, несъмнено би предпочел да умре, а онзи изглеждаше на седмото небе.  Средев правилно прецени, че докато не разреши загадката, няма да се оправи.. Още на другия ден тръгна да го търси, поразпита съкварталци и случайни минувачи, и го намери Мухлясалото мазе, превърнато в склад за всевъзможни боклуци, вонеше непоносимо. Няколко кашона бяха струпани до стената, оформяйки нещо като легло. В средата имаше стара маса, отрупана с книжа, свещ и стол, на който с неизменната си усмивка,  щастливо седеше нашият познат.

- Здравей, с покашляне поздрави Стефчо.  – Донесох ти нещо за хапване.

- Оооо, ти си онзи с левчето. Знам защо си тук. – ни в клин, ни в ръкав рече той. – Искаш да ми задаваш въпроси.

Средев почти подскочи от изненада. Не очакваше такова посрещане, но се овладя и отвърна:

-  Да, ако разрешиш.

- Ще ти отговоря. Имам ужасно богати родители, огромна къща с двор, автомобил, прекрасни дрехи, куче и котка!

Това, рече си Стефчо, изобщо не е за вярване. И все пак, човекът говореше с особена тежест, внушаваше респект и доверие. 

- Не мислех това да питам – поясни Средев – но сигурно се шегуваш.

- Ни най-малко. Нека се доизкажа. Учил съм дълги години, дори имам научна степен, професор съм. После ще разбереш по какво. От няколко години съм се посветил на един експеримент. Ако резултатите от него са такива, каквито очаквам, светът ще се промени.

- Нима??? –вдигна вежди Стефчо и се засмя.

- Без никакво съмнение. Ето какво, открай време хората бленуват за щастие и се трудят, за да го постигнат. Огромното мнозинство смята, че то се състои в наличието на храна, дом, вещи и… любими хора…

- На мен ми звучи нормално….

- Да, - засмя се странникът, – но, ти си тук, и си живо доказателство, че това е погрешно схващане, а моите предположения са верни. Тоест, ще изляза прав.

- Прав за какво?

- За това, че ТО, щастието,  е в право-пропорционална зависимост от  задоволеното любопитство! – сподели той откритието си, и зачака реакцията.

Средев бе озадачен. Постоя умислен, после промърмори:

- Хм, има логика. Но това как обяснява начина ти на живот?

“Професорът” го огледа от глава до пети, и каза:

- Връзката не е очевидна, но е налице. Съвсем умишлено, и, трябва да призная, съвсем не без вътрешна съпротива, съм се лишил от всички безспорни и общоприети компоненти на щастието. Поддържам този външен вид….и мирис, за да елиминирам и любовта, която, признавам, на моменти може да въведе човек в заблуда….- каза той, бавно приглаждайки брадата си.

- А любопитството, как го задоволяваш? – попита Стефчо.

- А, най-сетне! Правилен въпрос! Като предизвиквам това на другите! – съзаклятнически каза той.

- Нещо си в грешка. Видях как те заобикалят хората на спирката, никой не се - интересува от теб. – заспори Средев.

- Ти грешиш. Интересуват се. Не го показват, но умират да разберат, също като теб, защо и как ….съм се докарал до това дередже.

- Сигурно питат себе си, но не и теб.

- Пак се лъжеш. Впрочем, май се ласкаеш, че си първият, който стъпва тук. Е, не си.

“Професорът” се пресегна към някакъв куп хартия на масата, и я подаде на Стефчо.

- Виж, тук има около десет хиляди подписа. Карам всеки, който ме посещава, да се разпише. Събрах ги за близо 6 години. Тоест, за има-няма 2000 дни. Това прави по петима дневно. Всеки от тях получава това, което и ти. После някои ми разказват историите си. Други не искат, но по въпросите им горе-долу отгатвам какво биха споделили. Трупам ги ей в оня кашон.

Средев се огледа по-внимателно. Наистина имаше голям кашон от телевизор до импровизираното ложе.  

- И какво ще правиш с тези истории? – полюбопитства той.

Човекът поклати глава, без да сваля усмивката от лицето си, и прошепна:

- Имай търпение! Ще ми се да дойдеш пак, та засега ще го запазя в тайна. Освен това, сега е твой ред да задоволиш моето любопитство. Е?

Професорът отчупи от парчето сирене, което Средев бе донесъл, извади отнякъде филия хляб и бавно задъвка в очакване.

Стефчо понечи да отвърне, но се спря. Нямаше нищо за разказване.  Нищо необикновено, поне.

- Аз… не знам откъде да започна. Може би друг път… - смотолеви той, и понечи да си тръгне.

- Да не се окаже, че аз съм най-интересното нещо, което ти се е случвало досега? – попита с пълна уста.

- Не… не знам.

- Признанието, приятелю, идва трудно. Заповядай пак, когато искаш. На теб ще посветя повечко страници. А сега, преди да излезеш, ми се разпиши тук, ако обичаш. Днес си третият ми събеседник. И, благодаря за храната!

Объркан и смутен, Стефчо драсна накриво подписа си, кимна за довиждане, а дежурната усмивка го изпрати с въпрос:

- Кога да те очаквам?

Средев отговори машинално:

- В четвъртък.