На Филип му бе писнало да спи с фотомодели, актриси и певици, искаше нещо ново, нещо истинско, нещо, което да запали емоции в сърцето му. Казано с други думи, той търсеше любовта. Но смарткуклата, колкото и да беше качествена и добре програмирана, можеше да му предложи само едно – секс.
Беше дал за нея огромна сума – шест месечни заплати – и първоначално бе много доволен от нея, но с течение на времето започна да се разочарова, но не от техническите й характеристики, а просто от факта, че не е истинска, сякаш бе очаквал тя да има емоции. Даваше си сметка, че претенциите му са неоснователни, та нали след 2033 г., когато някакви терористи създадоха и разпространиха предавани по полов път вируси, способни да убиват за няколко часа, никой, освен свърхбогатите (те можеха да си позволят скъпите пречистващи процедури), не правеше традиционен секс. Презервативите и всички останали подобни средства не представляваха преграда пред вирусите, които имаха учудващата способност да разяждат изкуствени материи. На практика цялото население на Земята бе носител на вируса, но до летален изход се стигаше единствено когато вирусите от един индивид се прехвърлеха в половата система на друг. Тогава следваше бурна реакция и заразените започваха да кървят отвсякъде. Същински ужас. Когато някое семейство решеше да създаде поколение, се пристъпваше към оплождане ин витро, като яйцеклетката и сперматозоидите биваха подлагани на поредица обеззаразителни процедури, така че хората все пак можеха да се размножават.
Смарткуклата на Филип наистина бе чудо на техниката. Тя имаше кожа, която почти по нищо не се отличаваше от човешката. Гъвкавостта на ставите й бе невероятна, а лицето й бе толкова фино изпипано, че човек трябваше да се приближи на сантиметри от него, за да забележи миниатюрните датчици, вградени в порите. Куклата можеше да изпуска различни телесни миризми, според настройките (Филип предпочиташе миризмата на Шанел и потна кожа), а също така и да издава богат набор от звуци. Дори можеше да шепне нежни слова. Но най–ценното в нея бе че можеше да променя цялостния изглед на тялото си. Просто смартматерията под кожата се раздуваше или свиваше под контрола на милионите датчици. Преобразяването бе невероятна гледка – все едно наблюдаваш раждането на човек. Косата й бе изградена от изкуствени влакна, които можеха да променят дължината и формата си, и да се извиват в различни посоки, оформяйки желаните прически. Можеше да прави движения в кръста и да застава в желаните от ползвателя пози. Параметрите на изкуствената й вагината също варираха.
Филип седна пред компютъра и се зае да настрои смарткуклата. С интерес видя как тя се преобразява в точно копие на Никол Кокс – актрисата, играеща главната роля във филма „Трансформърс 23”, – но после осъзна, че няма никакво желание за секс. Криво му беше. Чувстваше се някак празен. Копнееше за нормални човешки отношения, за истинска, всепоглъщаща любов, за разбиране и нежност. Не се възползва от апетитното тяло на Никол Кокс.
В крайна сметка Филип реши да влезе в един от новите сайтове за запознанства. Не че таеше големи надежди, че ще намери сродна душа. Но пък можеше и да се получи.
Цял час попълва формуляра с данни, който трябваше да го представи по възможно най–точен начин пред самотните дами. Прати информацията и зачака. Първите две жени изобщо не му харесаха. Побъбри си за кратко с тях и ги заряза, но третата, третата беше страхотна. Казваше се Елица и живееше в Съединените щати. Беше родена там и българският й бе доста закърнял, но пък беше чаровна, умна и с чувство за хумор. Филип веднага я хареса. Започнаха да си бъбрят на английски, оглеждайки се любопитно чрез камерите си. Филип имаше чувството, че потъва в красивите й зелени очи. Намериха много общи теми за разговор и не усетиха как часовете се изнизват в сладки приказки. По едно време започнаха да си правят сексуални намеци и Филип усети приятна тръпка в слабините. А когато тя вдигна краката си на бюрото и започна да плъзга длани по разголените си бедра, той направо застена от възбуда. На нея очевидно също й бе приятно да е във виртуалната му компания. Нарочно го провокираше, сякаш се опитваше да го побърка. После правиха виртуален секс, а после пак и пак. Тя му изпрати холограма от танците й в някакъв бар. Красива гледка, невероятна даже. Срещнаха се в Мрежата и на следващия ден и на по–следващия, но в един момент всичко приключи – толкова внезапно, колкото бе започнало. Видя съобщението й една вечер, когато се върна от работа. Тя му пишеше, че си е намерила по–подходящ виртуален партньор, така че се налагало да прекратят комуникацията. Новият й мъж бил живеел в съседния град и дори възнамерявали скоро да се видят на живо.
Филип бе потресен. Нищо не бе предвещавало този коренен обрат. Беше хлътнал здраво по нея и заради липсата й се чувстваше като наркоман в абстиненция. Изпадна в депресия и през главата му дори започнаха да минават мисли за самоубийство. Вечер се напиваше до несвяст и плачеше пред компютъра, правейки отчаяни опити да се свърже с нея. Но тя като че ли бе изтрила профилите си във всички известни нему сайтове за запознанства.
Колкото и да бе наясно с информационните технологии, Филип не можа да я открие, вероятно защото от мъка не успяваше да си събере мислите. Знаеше, че тя живее в градчето Редрок в Аризона, но нищо повече. Много му се искаше да отиде в Щатите и да се опита лично да я издири, но знаеше, че това е невъзможно. Границите на практика бяха затворени заради постоянните терористични атаки и визи получаваха само избрани политици и бизнесмени.
Филип се опита да си намери друга виртуална приятелка, но удари на камък – просто никоя от тях не можеше да се сравнява с Елица, която в главата му бе придобила култов статус. На всичкото отгоре срокът за ползване на изпратената от нея холограма изтече, а той дори нямаше снимки, с които да залъже копнежа си. Съвсем бе забравил за смарткуклата – не искаше да спи с копия на актриси и певици, искаше Елица, пък макар и само виртуално. Представяше си как се среща с нея и й подарява епруветка с пречистени от вируси сперматозоиди, лично производство, разбира се, а тя я приема с усмивка, и после създават семейство, и деца им се раждат…
Един ден на Филип му хрумна хитра идея. Влезе в сайта на една от кръчмите в Редрок и писа на собственика му. Обясни му, че се е влюбил в момиче на име Елица, което вероятно е клиент на заведението, и иска да поговори с нея. Собственикът каза, че не я познава, и дори наградата от сто долара, която му обеща Филип, не можа да освежи паметта му. Филип се разрови из аматьорските сайтове на най–долнопробните кръчми и в крайна сметка попадна на някакъв Джери, който твърдеше, че познава Елица. Онзи я снима с телефона си и си заслужи наградата от сто долара. Филип потриваше доволно ръце. Не след дълго успя да открие адреса й, пак чрез Джери. После Филип се свърза с някакъв местен крадец и му обеща хиляда долара, ако успее да проникне в дома на Елица и открадне пациентската й карта, която съдържаше 100 гигабайта информация за всички здравни параметри на тялото й, както и още много други неща. Крадецът се нави, чак когато мизата скочи на три хиляди долара. Обаче Филип не се пазари, плати му капаро и зачака да получи ценната информация.
Седмица по–късно крадецът се справи със задачата и Филип се сдоби с пациентската карта на Елица. Останалото бе лесно. Филип прехвърли параметрите на тялото й в хардиска на смарткуклата, която бавно започна да се превъплъщава в неговата любима Елица. Филип наблюдаваше с умиление и възхита процеса. Когато всичко приключи, той се хвърли в обятията й и се отдаде на плътски удоволствия. СмартЕлицата се оказа по–добра любовница от всички певици и актриси взети заедно, поне така Филип чувстваше нещата.
На следващия ден Филип получи имейл от Джери. Джери пишеше:
„Хей, копеле, не ми пиши повече! Ченгетата ме разпитваха, не искам проблеми, да знаеш. Някой е пречукал твоята мацка по време на грабеж. Край на комуникацията! Ясно? Ако започнеш да дрънкаш, ще те натопя, да знаеш.”
© Стефан Все права защищены