В края на едно селце, край големия син вир на малка рекичка, в схлупена къщурка, живеели един дядо и една баба. Двамата старци, всяка сутрин щом чуели за трети път петелът да пее в кокошарника, ставали и се захващали за работа. Дядото издоявал козичките и след като похапнели с бабата попарка с млекце, ги подкарвал на паша в планината. Бабата отивала първо да нахрани розовото прасенце, което често квичало, че е гладно, после отивала да нахрани кокошчиците и големия герест петел в кокошарника, да види и квачката Качулатка дали вече е излюпила някое пиленце и чак тогава се захващала за къщната си работа.

             Една сутрин двамата старци се събудили и очудено погледнали през прозореца. Слънцето било изгряло, а те не чули петела да пее за трети път. Станали и бързо отишли в двора, където бил кокошарника. Отворил му дядото малката вратичка и какво да видят с бабата? Кокошчиците били накацали уплашени на най - горното кокоше легло. Под тях, също уплашена, в полога над затоплените яйца лежала квачката Качулатка. Само няколкото шарени пера, останали край изкопаната дупка до стената, напомняли за борбата, която е водил смелият герест петел с хитрия Лисан.

             - Ех! - въздъхнал дядото. - Останахме без петел?

             - Да-а! - отговорила тъжно бабата. - Няма вече кой да пази кокошчиците и да ни буди сутрин рано.

             Докато се тюхкали двамата старци за сполетялата ги беда, се чуло тихо писукане. То идвало от полога, където лежала Качулатка. След малко писукането станало по - силно и изпод пухените пера на Качулатка се показала малката главичка на любопитно пиленце.

             - Я - я? Те започнали да се люпят, бе дядо! - казала зарадвана бабата. Чакай да видя туй малкото само ли е или има и други?

             - Недей! - спрял е дядото. - Тъкмо Качулатка се е успокоила от снощното премеждие и е затоплила яйцата!

             - Добре! - съгласила се бабата.

             Двамата се прибрали в къщурката си и всеки се захванал за къщната си работа.

             След няколко дена се излюпили и останалите пиленца. Гордата майка повела из двора весело писукащите след нея пухчовци. Пред всички винаги тичало пилето, което първо се излюпило. то било толкова шарено, че бабата го кръстила Шарко. Тя много обичала малкита пиленца, затова сутрин, когато станела от сън, първо хранела Качулатка и малките й рожби и чак тогава розовото прасенце и кокошчиците. Когато отворела вратичката на двора и влезела в него, към нея първи се затичвал Шарко и весело писукал, сякаш й казвал: ,,Хайде, ма бабо, знаеш ли колко сме гладни?"

              Минали няколко седмици и пуха на пиленцата се сменил с пера. Една сутрин, докато им приготвяла храна от просо и стрити жълтъци, бабата чула тревожния глас на Качулатка. Тя бързо отишла в двора и какво да види? След тревожния сигнал на майката, всички нейни рожби се били скрили под нея, в топлия й пух, само Шарко не. Той бил застанал в заканителна поза към неканения гост - голяма жаба, която била дошла от големия син вир да си налови мухи в двора. Бабата ахнала от изненада. Изгонила с една пръчка жабата и взела Шарко в дланите си. Целунало го и му дала ново име - Смело сърце. След няколко дена, той напълно заслужил името си. Тоя път от вира била допълзяла водната змия да си търси храна в двора. Преди майка му да подаде тревожен сигнал за надвисналата опастност към неговите братя и сестри, Смело сърце се затичал към змията. Скочил и е клъвнал по гърба. После с още по висок скок и няколко плясвания на крилата отстъпил назад. Когато се приготвил пак да е нападне, змията се уплашила, шмугнала се под оградата на двора и избягала към големия син вир.

              След няколко седмици шарените пера на Смело сърце започнали да придобиват синкаво - златист цвят. На главата му се появил красив, червен гребен. Сестрите и братята му много го уважавали заради проявените геройства. Рано една сутрин дядото и бабата чули тънко, неуверено кукуригане. То идвало от кокошарника и било на Смело сърце. Той се опитвал да събуди всички, за да видят красивия изгрев на слънцето. Дядото и бабата много се зарадвали. Най - после те си имали петел, който да ги буди рано всяка сутрин. Като се разсъмнало хубаво, бабата занесла купичка житце на Смело сърце. Това било награда,че е ранобудник и вече кукурига преди да са се събудили другите петли в селото. Минало още малко време. Смело сърце станал голям и красив петел. Разхождал се гордо из двора и кукуригал с мощноя си глас. Веднъж на синия вир дошли да се къпят селското ято бели гъски и малките зеленоглави патета. С тях бил тръгнал на разходка и един петел. Като видял кокошчиците в двора, без да му мисли много подхвръкнал, минал над оградата и се приземил при тях. Смело сърце си почивал на сянка в кокошарника. Като видял натрапника, той изкочил и се спуснал към него. Започнала люта битка. Смело сърце тъй го накълвал и му оскубал перата, че докато той не побягнал и не прехвръкнал обратно през оградата, не го оставил на мира. После пляснал няколко пъти с крила, изровил под себе си земята с няколко маха на краката и силно изкукуригал съобщавайки по тоя начин на всички за поредната победа. От изровената земя се показали няколко червея и той с нежно къканижене подканил кокошчиците да се нагостят с тях. После пак изкукуригал няколко пъти. Неговото силно кукуригане се чувало далеч в планината. То достигнало до ушите на Хитрия Лисан, който живеел с Лисана и малките им лисичета в една голяма дупка под едно вековно дърво. След като и Лисана чула кукуригането на петела, веднага казала на Лисан:

               - Бабата и дядото при големия син вир пак са отгледали голям, тлъст петел. Трябва да отидеш и да им го откраднеш. На децата е време да хапнат крехко кокоше месце.

               - Добре, Лиске! - съгласил се Лисан.

               Вечерта той се приготвил и се запътил към селото. Там дядото издоил козичките и ги прибрал в обора. Бабата нахранила розовото прасенце, което било вече доста пораснало, сложила житце на кокошчиците и затворила вратичката на кокошарника. Двамата старци се прибрали в своята къщурка.

               Навън било тъмно, но станало още по - тъмно, когато луната се скрила зад голям, черен облак. По рекичката се промъквал като сянка Лисан. Когато стигнал големия син вир, той приближил до оградата на двора, зад която бил кокошарника. Подушил с острия си нос навсякъде, за да разбере на кое място спят кокошчиците и започнал да копае дупка под оградата. Но отвътре бил Смело сърце. Той винаги изчаквал всички кокошчици да се настанят удобно и тогава се качвал и заставал на най - долното кокоше легло да ги пази. Стоял буден докато всички заспят и тогава притварял очи. Когато Лисан започнал да копае, Смело сърце бил буден. От майка си Качулатка знаел как е загинал баща му и веднага разбрал, че този, който копае отвън е Лисан, дошъл да нападне кокошарника и да отмъкне някой от голямото кокоше семейство. Вместо да се уплаши, Смело сърце слязал от леглото и тихо пристъпил към мястото откъдето се чувало копаенето. Лисан копаел усърдно без да подозира, че отвътре го очаква Смело сърце.

                На небето облакът се бил махнал и луната осветявала двора с кокошарника. Един лъч бил минал през една пролука в дъските му и осветявал мястото където копаел Лисан. Не минало много време и Смело сърце забелязал, че земята до стената се размърдала. Станала малка дупчица, после по-голяма и накрая се показал острия нос на Лисан. Смело сърце стоял без да помръдне. Чак когато се показала главата и очите му светнали на лунния лъч, Смело сърце го нападнал. Той скочил, клъвнал го по едното око, после по другото, с всичка сила забил острия си клюн в носа на Лисан и откъснал кичур от дългите му мустаци. Лисан изпищял от болка, отскочил назад и хукнал през глава към синия вир. След него Смело сърце изкукуригал победоностно няколко пъти, после изкукуригал успокоявайки с това кукуригане уплашените кокошчици. Лисан скочил в студените води на синия вир да успокои болката, но като чул лая на кучетата от селото, плюл си на петите, хукнал към планината и никога не се върнал.

                  Чули врявата бабата и дядото и станали бързо от леглото. Дядото взел фенер в ръка, след него бабата, отишли в двора и се втурнали към кокошарника. Колко радостни били те, когато видели, че не липсва нито една кокошчица. Още по - радостни били когато до изкопаната дупка видели кичура от лисановите мустаци. Смело сърце се разхождал напред - назад и успокоявал разтревожените кокошчици с гърлен къкънижещ глас. От благодарност за неговата смелост, бабата цяла седмица му носела купичка с житце. Смело сърце бил кавалер. Щом бабата си заминела, той подканвал кокошчиците да си клъвнат и те от неговото житце. А скоро, под топлия пух на младата квачка Малка Качулатка, се излюпило първото пиленце. То било много шарено. По всичко приличало на гордия си баща Смело сърце.