Приятелю, четеш ли?

                Четеш ли или само плъзгаш погледа си през буквите, думите и изреченията, които ти пиша. Питам се дали изобщо чуваш крясъците ми, когато оставам без думи. Исках да бъдеш там, до мен, исках те, всеки ден, всеки миг, всеки час (и може би все още мечтая, защото знам, че понякога те сънувам, макар да не искам). А тебе те няма и всъщност разбирам, че никога не те е имало.

                Ти си фикция, измислена от съзнанието ми, когато съм решила, че трябва да те има. Че трябва да бъдеш до мен.

                Обичам те, не си тръгвай, казваш ми.

                И аз теб, лека нощ, отговарям ти.

                Пращаш ми едно сърце, което твърдиш, че съм разбивала няколко пъти, което вече не е това, което си спомням и се чудя дали не бях аз виновната или беше обща вината. Въртим се в кръгчета и след всяко завъртане ти си все по-брутален, а аз все по-малко те обичам. Дали защото все по-добре успявам да те разгледам или защото вече дори не се криеш? Не зная. Но фактът е факт, а ти не си химерата, в която съм вярвала години наред.

                Имам нужда от десет хиляди…

                Нямам откъде да намеря, тегли заем?

                Пари… все за парите. Колко голяма ми е заплатата, колата, телефонът и егото, което напомпвам пропорционално с похарчените за тях пари. Къде живея, кой квартал, блок и етаж и колко далеч е от центъра. Цифри, места и празни думи, на които придаваме смисъл. Колко тежа, какви дрехи нося и дали съм 90-60-90. Смяташ ми мерките, парите и възможностите, а все повече искам да бъда перфектна и да докажа, че съм достойна.

                Глупачка съм. ­­

                Бягам от теб всеки ден, а всъщност бягам от себе си. Опитвам се да пробягам километри, дори да сменя държавата, а от теб избавяне няма. Защото, когато чуя гласа ти…

                Ало, как си, какво правиш?

                Сърцето ми спира и зная, че винаги, винаги ще се преобръща целият ми стомах за една твоя дума. Но все по-малко остава от това, което сме имали, все повече разделяме пътищата си.

                Казваш, че си творец.

                Казвам, че съм математичка.

                Ти смяташ цифрите ми, а аз пиша поредния разказ за теб. Казваш, че ме обичаш, а на Коледа отиваш при друга. Казвам, че те обичам и плача на същата тая Коледа, защото зная, че смяташ нечии други цифри и обмисляш какво ли ще ти донесе някое друго фамилно име.

                Хей, кога ще се видим отново?

                Хей, а кога ще ми кажеш истината? Да, да, знам, никога. Копнея на една лъжа да излизаше поне една истина от устата ти. Но с всяко изминало кръгче ще лъжеш все повече, а аз все повече ще се чудя как е възможно да те мразя така и да обичам слепотата на миналото, когато съм те виждала друг.

                Писна ми вече да пиша за тая наша „любов“. Писна ми да си хабя думите и ръцете, които ме болят и без това, за да си признавам, че не мога да преживея миналото, в което живеехме. Искам вече да напиша най-накрая нещо, което да има смисъл, нещо, което да бъде по-дълбоко от глупавата ми любовна мъка.

                Нека бъдем приятели, питам те аз, но ти и за това вече не ставаш, нали? Каква ли пък ти е ползата...

                А после аз съм била математичката, която не разбира творците… забавно, не мислиш ли?