Приятелю, четеш ли?
Четеш ли или само плъзгаш погледа си през буквите, думите и изреченията, които ти пиша. Питам се дали изобщо чуваш крясъците ми, когато оставам без думи. Исках да бъдеш там, до мен, исках те, всеки ден, всеки миг, всеки час (и може би все още мечтая, защото знам, че понякога те сънувам, макар да не искам). А тебе те няма и всъщност разбирам, че никога не те е имало.
Ти си фикция, измислена от съзнанието ми, когато съм решила, че трябва да те има. Че трябва да бъдеш до мен.
Обичам те, не си тръгвай, казваш ми.
И аз теб, лека нощ, отговарям ти.
Пращаш ми едно сърце, което твърдиш, че съм разбивала няколко пъти, което вече не е това, което си спомням и се чудя дали не бях аз виновната или беше обща вината. Въртим се в кръгчета и след всяко завъртане ти си все по-брутален, а аз все по-малко те обичам. Дали защото все по-добре успявам да те разгледам или защото вече дори не се криеш? Не зная. Но фактът е факт, а ти не си химерата, в която съм вярвала години наред.
Имам н ...