В кафенето е топло. Кафето е ароматно и силно: дори млякото не може да омекоти достатъчно остротата на вкуса му. Отпивам на малки глътки и пуша първата цигара за деня. Поглеждам към жена ми и тя ми се усмихва. После премествам фокуса зад нея, през кристално чистата витрина навън. Неделна празна улица, мъгла, изцапан сняг. Трамваите са нарядко и все едно, че ги няма. Тихо е. Някакъв циганин дърпа детска количка, пълна със сгънати и подредени един върху друг кашони от портокали. Това е неговата неизбежна работа: вторични суровини. След като отминава забелязвам, че покрай количката, от другата страна, върви малко, мърляво циганче. На не повече от пет години.
- Прилича на Стоичков - казва неочаквано жена ми.
- Какво?
- Човека до огледалото, с шапката... Този, който чете вестника.
Виждам го. Наистина прилича.
- Да, но след десет години. Или петнадесет. По-възрастен е.
Погледът ми отново излиза навън. Циганинът с количката и циганчето са отминали. Но на тяхно място са се появили семейство възрастни. Мъжът е гладко избръснат, с добре оформени мустаци, а госпожата е с червило. Във вида им, в достолепието им има нещо, което не ми дава да ги определя просто като "дядо" и "баба". Вървят, хванати под ръка и не приказават. Сигурно вече са си казали всичко. Сигурно, в края на краищата, хората си казват всичко. И постепенно престават да се срещат с други хора, приятелствата се разкъсват, отдалечават се…докато накрая всички остават сами. Или кой знае?... Ето - в походката на тези двамата има достолепие. По-точно: съсредоточено достолепие. Усмихвам се на точността на определението и изобщо на смисъла да се формулира точно. Кому е нужно това?
- Защо се усмихваш? - пита жена ми.
- На една моя мисъл.
- Смешна ли е?
- По-скоро идиотска.
- Кафето е хубаво - променя темата след малко тя.
- Чудесно е.
Сега на улицата е съвсем пусто, поне за известно време ще бъде така. Изпъква мърсотията на снега, неизчистените, поледени тротоари, липсата на каквито и да е хора. Обръщам очи към мъжа, който прилича на Стоичков. Чете неделен жълт вестник, от тези, които не мога да понасям. Чете с усърдие и съсредоточеност, сякаш е борсова информация, от която зависят възходът или крахът на вложенията му. На главата си има черна вълнена, спортна шапка с козирка, с извезана емблема на "Чикаго Булс" – червено-оранжев, огнедишащ бивол - която покрива бездруго ниското му чело. Пред него са сервирани голяма чаша димящо кафе и запотена стъклена бутилка сода.
- Тази нощ сънувах особен сън - казвам аз и отпивам от кафето си. Едва сега забелязвам, че чашата е нащърбена, с малка пукнатина под ръба; а освен това е със странна елипсовидна форма. Очевидно е купена преоценена, от лоша партида. - Бях в някаква класна стая, пред черната дъска. На нея имаше написани имена, подредени в колони. Не си спомням чии. Трябваше да ги изтрия, в ръцете си държах гъба. Но когато се опитах, се оказа, че не могат да се изтрият. Тогава взех тебешир и ги задрасках. Казах си: щом не можеш да ги изтриеш, поне ги задраскай. И ги задрасках. Представи си - с червен тебешир.
- Значи си сънувал цветно.
- Да... Много особен сън. Но сега не мога да си спомня чии бяха тези имена. Просто ги задрасках. Странен сън.
- Така е - съгласява се жена ми. - Жалко, че не можеш да си спомниш имената. Това би обяснило смисъла на съня.
- Защо трябва да се търси смисъл? Това е просто един сън. А ти? Сънува ли нещо?
- Не - казва жена ми.
Когато след малко си тръгваме, мъжът с черната вълнена шапка продължава да чете вестника, сам и вероятно неподозиращ за съществуването ни.
© Георги Все права защищены