Далеч си...

Чрез звука на моето вдишване усетих хлад.

Болезнено страдание, обхвана ме, може би и страх.

Не разбрах къде си...

Само предполагах.

Немият дух на вечността и той мълчи. Измъчва ме.

Разпиляваш се...

Пред моите затворени очи като пъзел от черни рози,

събрани в най-тъмната нощ под кървавата луна.

Опитах се да ги събера, но напразно...

Студеният северен вятър ги вледени и счупи

със замаха на яростта.

Разплаках се, че не мога да те върна,

а отстрани всички адски твари ми се присмиваха.

И тогава проклинах...

Себе си, душевния отшелник, проклет безумец,

който пренебрегна всичко и всички.

Само за теб...

Ще си поплача още...

Нека ми се смеят. И ще тръгна със исполинска злоба

да разчупя празнотата.

Ще убия присмехулниците, шутове на мрака.

Как да те върна...

Ако можеше сълзите ми да се превърнат "в теб",

нямаше да спра да плача.

Не си отивай поне от моето сърце,

защото ще е празно и студено, мъртво и сковано.

И като те няма...

Дано краят ми е като твоя.

Да се разпилее безцветният ми бездушен пъзел на хиляди парчета

под музиката на северния вятър.

И дано те намеря най-после в света на мъртвите,

обляна в пурпурни лъчи, зовяща моето име.

Както аз сега не спирам да го правя...