Той беше там. Седеше до колата си и не помръдваше. Лицето му бе обляно в кръв, а по тялото му имаше жестоки рани. Реших да се приближа до него. Сигурно имаше нужда от помощ. За миг усетих силна болка в главата си, а след това и по цялото си тяло. Не знаех какво ми става, никога не ми се беше случвало подобно нещо. Разтърсих глава и продължих да вървя към високата фигура, която бе потънала в тъмнината... Бях на няколко сантиметра от него, когато той обърна лицето си към мен. Още по-зловещо стана, когато започна да се смее и то с истерия... Не, този беше луд. Нормален човек не би оцелял при подобно положение. Направих няколко крачки назад, а след това се опитах да избягам, но той не ми позволи. Беше много бърз, нечовешки бърз. Опита се да скрие лицето си, но уличното осветление бе на друго мнение. Тогава усетих жестокостта, тъгата и болката, които той изпитваше. Прокарах поглед по тялото му, а там картината изобщо не ми хареса. Плътта по гърдите му бе свлечена, а на корема си имаше следи от животински нокти. Сърцето ми заби лудо, сякаш щеше всеки момент да изскочи. Дишането ми стана учестено. По челото ми избиха малки капчици студена пот. Температурата на тялото ми се повиши... Исках да прокарам пръсти по раните му, а след това да усетя вкуса на кръвта му. Това не звучеше никак добре. Погледите ни се засякоха, а аз инстинктивно поднесох ръка към изгарящите му рани... Щом усети допира на пръстите ми по кожата си, той толкова силно стисна ръката ми, че за малко да пречупи костите ми...

- Не. Не ме докосвай. Рискуваш да те убия, а аз не искам това... Стой далеч. – изстена мъжът.

Боже, изобщо не ми пукаше, че можеше да ме убие! Аз бях длъжна да му помогна, защото го чувствах като част от мен. Докато той бе хванал ръката ми, извърших внимателно движение и се освободих от болезнената му хватка.

- Да вървим. – рекох аз. – Не мога да те оставя тук, защото...

Защото той не беше като другите. Не беше обикновен човек. В очите му се четеше някаква история. История, която до болка ми беше позната... Ирисите на очите му започнаха да се променят в червен цвят. Той се отдръпна от мен и ми направи знак да се махам. Всяко мое движение го дразнеше. Накрая той просто се свлече на колене и постави ръце на асфалта.

- Т-ти, разкарай се. Махай се от мен. Моля те, не искам да те убивам, а изпитвам огромно желание да го направя. Не знам какво ми става. Подлудяваш съзнанието ми. Подлудяваш вълка в мен...Не го карай да излиза точно сега, защото и двамата ще умрем. Махай се! Махай се!

И след тези думи осъзнах, че бях права. Но коя беше причината аз в момента да седя пред върколак, копнеещ за убийство ми и да не се страхувам? Нещо тук не беше много наред. А дали просто не беше чиста случайност? Не мисля... Исках да се приближа до върколака толкова близо, че да усещам топлия му дъх. Исках да го прегърна толкова силно, че да усетя истинската му сила. Не можех да излекувам раните му, но можех все някак да му помогна... И тогава, когато се приближих до бездиханното му тяло, нещо сякаш мина през кръста ми и проби корема ми. Челюстта ми се разтрепери, а от устата ми неконтролируемо зашуртя кръв. Погледнах надолу, а от двете ми страни стърчеше костно острие. Изключително болезнено бе чувството, но тази болка не беше като обикновената силна болка. Изпитах силен конвулс и не успях да се задържа на краката си. Преди да падна на асфалта до младежа, извих поглед назад. Никога преди не бях виждала тези хора. Или създания. Всъщност не знаех какви си. Дори вътрешно нищо не усещах... Вече бях паднала на земята и едвам държах очите си отворени, когато видях, че върколака го няма. Около мен се разстла тъмна локва кръв. Или тази вечер щях да оцелея и то по чудо, или просто щях да умра... Изведнъж някой хвана костното острие и го завъртя в корема ми. И така няколко пъти...

-К-какво по дяволите... – прошепнах едва доловимо. Едвам изместих лицето си, за да видя какво точно седи до мен, но действията ми бяха непосилни. Тялото ми беше съвсем изтощено и изтръпнало от болката. Сигурно този не искаше да зървам лицето му, ако изобщо имаше такова, защото сложи тежката си ръка на главата ми и силно я притисна към студената земя. Гласът му беше необичайно нисък, когато тихо заговори до ухото ми.

- Той ни изпрати да те убием, Клара. Ти не му се подчини, когато имаше нужда от теб, а сега... Сега иска да убие собственото си творение, млада вълчице. Няма смисъл да се съпротивляваш, защото смъртта ще те застигне по-бързо и Дерек няма да може да се наслади на стенанията ти. Ние искаме само най-доброто за алфата ни, нали така, Скот...

-И за твое сведение. – продължи да говори мъжът. - Скот искаше да те убие преди да го е направил Дерек. Знаеш ли защо? Защото Дерек първо щеше да се възползва от тялото ти, а след това да те разкъса на парчета, вълчице. А този върколак нямаше смелост да го направи. Ах, Скот...

 От другата страна на улицата се чу силно ръмжене. Сякаш луната застина върху силуета, който изглеждаше нечовешки. Или почти човешки, но по лицето имаше козина, ушите му бяха заострени, а ирисите на очите му бяха червени... Бях на предела на силите си, когато изхабих и последната капчица енергия, за да погледна към Скот, който вече се беше впуснал в кървава битка...

- Скот... – едвам доловимо изрекох името му, но когато го направих, сякаш силите му нарастваха. Усещаше, че има някаква надежда за мен, макар и малка. Очите му засияха толкова ярко, че можеха да се забележат и отдалеч. От гърлото му се изтръгна силен вой и той сякаш загуби контрол върху себе си... Отривисто замахна с вълчите си нокти към лицето на противника си и го повали на земята. След това се нахвърли отгоре му и с ярост нанасяше дълбоки рани по гръдта му... Той го уби. Върколакът не се даде толкова лесно, но все пак умря. Студен полъх премина през телата на всички ни. Миризма на кръв се носеше из пространството. Сълзите по лицето на Клара потекоха толкова горещи, че прогаряха страните ѝ. Вече нямаше спасение за нея, когато тялото ѝ пое и последното смъртоносно пробождане...

-До нови срещи, Скот. Мисля, че вълчицата е мъртва, но ти все пак провери. – язвителен смях се отдели от устните на непознатото същество, когато бавно се изгуби в мрака...

-Какво? – Скот рязко се обърна. Около него не се усещаше нищо друго освен прогарящите викове на смъртта в съзнанието му. Много бързо изтича до тялото на Клара и обви ръцете си около нея. Беше болезнено студена. Върколакът прокара внимателно ръце по острието и го стисна силно. – Клара. Можех да те спася. Можех... --Сега не мога нищо да направя. – с болка прошепна той, като след това от очите му започнаха да капят горчиви сълзи.

 Скот толкова силно бе стиснал острието, че от ръката му потече кръв. Искаше и той да почувства болката, която вълчицата бе изпитала, когато въртяха острието в корема ѝ. Двамата бяха потънали в тъмнината, когато телата им бяха осветени от фарове на кола. Точно навреме, защото Скот щеше да направи някоя глупост и да остави глутницата си без Алфа... От колата слязоха приятелите на върколака, като много близо до него се приближи Стайлс – приятел на Скот.

- Стайлс, мъртва е. Кръвта ѝ е била отровена, а плътта ѝ пробита и разкъсана...

- Погледни върху гръдта ѝ.

Скот внимателно обърна тялото на Клара и щом зърна дълбоките рани по гръдта ѝ, силен конвулс премина през него. Очите му отново станаха червени, но този път бяха изпълнени с изгаряща ярост. Такава омраза изпитваше към Дерек. Знаеше, че няма как да го убие. Поне на този етап...Дерек беше чудовище. Създаваше хибриди, които всъщност бяха обикновени хора. Причиняваше им болка - на тях и на техните близки. Те убиваха собствените си родители, защото не можеха да се контролират. Убиваха всеки, който седеше на пътя им...

- Стайлс, те няма да приключат скоро. Дерек не може да приеме факта, че аз станах Алфа и то без да убия някого. – Скот внимателно положи тялото на вълчицата върху асфалта и се изправи. – Клара излъчваше голяма сила. Дори опита да се излекува сама. Видях как се променя. Очите, зъбите, съзнанието ѝ. Но не успя да го направи. Беше твърде слаба...

- Още една смърт на върколак. – С горест проговори Стайлс. – Ами сега? Какво ще е следващото ни действие? Ще се опитаме ли да убием Дерек и създанията му, но без да нараняваме невинни?

-Никога не сме наранявали невинни, Стайлс. Дерек отдавна си е заслужил смъртта. Нека усети на какво е способно творението му. Този път няма да съм безмилостен. Загубих твърде много. – заяви Скот. – А сега, нека се връщаме при останалите. Лидия ще се погрижи за Клара. Ще се опита да събуди съзнанието и да се свърже с нея по някакъв начин. Ако имаше начин да я съживи... Но уви, няма...

- Ти най-добре знаеш кое е правилно за тези като теб. Щом това е решението ти, аз те подкрепям. – Стайлс сложи за миг ръка на рамото на приятеля си и след това му помогна да вдигнат тялото на Клара, за да го отнесат до колата.

- Не, не ми помагай. Ще се справя и сам.

- Но Скот...

- Аз ще се погрижа...

Смъртта на върколака.

От тялото ѝ капеше кръв,

 а плътта ѝ бе разкъсана.

Очите ѝ спряха да сълзят,

когато смъртта я бе застигнала.

Не умирай, но вече беше късно.

Не заспивай, защото всичко вече ще е пусто...

Защо дойде толкоз рано,

ти, прогаряща смърт?

Тя невинна е вълчица,

а сега кръвта ѝ по ръцете ми се стича.

Отнеси ме заедно с нея,

защото и аз не искам да живея...