-Сладка вечер, любов!
-Добра да бъде, слънце мое. Защо не спиш?
-Снегът вали и спомените ме стискат за гърлото. А ти, защо си тук? Мислех, че отдавна си закрила този скайп.
-А ти? Нали го направихме само за нас двамата преди години. Къде е съпругата, Рами?
-В спалнята са отдавна с дъщерята. А твоят съпруг?
-Пред телевизора със сина.
-Помниш ли, любов, когато се запознахме, снегът отново валеше и ние танцувахме под светлината на лампата в Новогодишната нощ?
-Как бих могла да го забравя някога, слънце мое? На другия ден обиколихме всички антикварни магазини и ти ми подари плоча на Адамо с песента „Снегът вали“, за да остане споменът винаги с мен.
-Пазиш ли я още, любов?
-Заедно в копчето от твоята риза след нашата първа любовна нощ е в кутията с моите скъпоценности. Как е семейството – майка ти, малката принцеса?
-Добре, справяме се. А при теб, любов?
-Няма да се оплаквам. Защо изчезна? Без сбогом, без извинения, без причина? Какво стана, слънце мое?
-Не можех да кажа сбогом, не можех и да остана. Живеем в различни светове. Аз не можех да дойда в твоя, нито ти в моя.
-Рами, това са пълни глупости, и ти го знаеш. Светът е толкова голям, можехме да намерим място за нас и нашата любов. Не се измъквай зад извинения с твоя свят, твоята религия, семейните традиции и други измислици.
-Така ли мислиш, любов? Как ти би живяла в моето общество? За да те приемат, би ли сменила име, вяра, семейни ценности, начин на живот? Никога не би го направила, нали?
-Никога не би направил и ти това, слънце мое. За моите приятели винаги ще си човекът от другия свят, потенциален терорист, онзи, който няма да празнува нито един празник с нас, няма и да влезе в църква да се венчае с мен.
-Имаме само няколко часа, моя любов, докато снегът вали, колкото една дълга песен на Адамо. Трябва ли отново да спорим? Моля те, не плачи! Душата ми всяка нощ страда за теб, ръцете ми умират за теб. Нека се радваме на един на друг, докато навън е бяло и споменът отново е реалност.
-Не ми стига! Не искам да е така! Питаш ли ме как заспивам до съпруга си, а сънувам теб? Знаеш ли как сърцето ми спира всеки път, когато някой в автобуса заприлича на теб? Въпреки че знам, че си на хиляди километри и че е невъзможно да си ти, умирам всеки път. И ти ми казваш, че трябва да се усмихвам, когато веднъж в годината чувам гласа ти? А ако другата година не завали?
-Ще завали, сладка моя, ще накараме снегът да завали, всички у дома да заспят и пак ще бъдем заедно.
-Колкото една песен, колкото един танц, колкото една прегръдка, Рами. Само толкова. Докога ще издържим?
-Докато сме живи, моя любов, докато се обичаме. Светът е полудял от омраза и жажда за смърт. Няма място за нашата любов в него сега, а може би никога и няма да има. 
-Тогава не е ли по-добре да свърши всичко, слънце мое? Да не се чуваме повече никога, да заличим този скайп акаунт и да останем завинаги ти в твоя свят, аз - в моя?
-Разумът го казва много пъти, любов, сърцето отказва да го изпълни. Колко пъти съм се заричал да те забравя, да не се връщам към онази безумна Новогодишна нощ, към онази убийствено сладка снежна приказка. Не мога. 
-Но така не е честно, Рами. Нито към твоето, нито към моето семейство.
-Не е честно? А към нас честно ли е? Към нашата сладка любов? На света не му пука за такива като мен и теб. Светът обича смъртта и колкото е по-жестока и страшна, толкова повече се забавлява. Ако аз избия теб и твоето семейство, а после себе си и своето, няколко дни ще научат всички за нас. Ще гърмят заглавия - „Ромео и Жулиета от два свята намериха смъртта си, за да докажат силата на любовта си“ и после ще ни забравят. Ще отидат да ядат и пият, да си разказват вицове за нас и да обсъждат смъртта ни, сякаш е промоция в супермаркет. 
-Понякога не мога да дишам от мъка. Пускам си песента на Адамо в някой музикален канал и плача с часове пред компютърния екран, слънце мое.
-Недей! Твоите прекрасни очи не бива да плачат, освен ако не е от щастие, сърце мое. Прекрасните ти устни трябва да се усмихват, а нежните ти ръце винаги да бъдат сгушени на топло… в моите.
-Кога, Рами? Ще се видим ли някога отново? Всеки миг може синът ми да дотича и аз трябва да прекъсна връзката. И ти ще го направиш, ако се събуди твоята дъщеря. Крадем мигове любов като снежинки. Това е болка, която няма как да отболи. И колкото аз да се моля в църквата, а ти в джамията, тя няма да намалее, нито да отмине. Дори снегът навън не може да я затрупа, дъждът не може да я отмие, защото се е сляла с любовта ни.
-Ти се моли на твоя Бог, моя любов, аз ще се моля на моя, да бъдем заедно в другия живот. Да се родим един в етнос, в една религия, на едно място. Защото светът няма да стане по-добър, тепърва ще става страшен, жесток и безпощаден. Двата свята, твоят и моят, няма да спрат, докато не се унищожат, и може би така е по-добре. Хората не са достойни за тази земя.
-Как може да говориш така, Рами? Имаме деца, семейства, светът е пълен и с добри хора. Нали промяната трябва да започне от някъде, може би от теб и от мен.
-Ти вярваш ли го? Аз не мога да прескоча света си, ти не можеш да прескочиш твоя. Като нас може би има и други. Така е сега, така ще бъде. Само онова, което изпитваме, е истинско, всичко друго са лъжи – политика, религия, обществени закони.
-Снегът намаля, слънце мое.
-И навън просветлява, скоро всички у дома ще се събудят да си честитим Новата година.
-Тя няма да бъде по-добра за нас обаче, Рами. И тази година ще останем разделени. И следващата, и всяка една, която ще дойде.
-Ако се обичаме до следващия сняг, ще бъде добра. Ако си тук и другата зима, когато завали, значи сме победили отново.
-Ние ли, слънце мое?
-Нашата любов, сладка моя. 
-Обичам те, Рами! До следващия сняг!
-Обичам те, любов моя! До следващата зима, когато снегът завали! Обещавам ти да остана жив до тогава, за да чуя за няколко часа гласа ти отново.
-И аз ти обещавам, слънце мое – ще бъда тук, ако съм жива още. Целувам ти очите топло!
-А аз твоите сладки устни. До следващата зима, любов, до следващата…