Снежинката за първи път летеше. Летеше, летеше. Щастлива летеше в първия си полет. Толкова плътно да нея бяха сестричките ù, че не виждаше нищо. Сега някой се допря до нея. Наруши спокойствието ù.

- Извинявай, сестричке - каза.

- Защо се извиняваш? Ти май че за първи път летиш? И не съм сестричка, а братче. Какво си мислят всички, че няма и братчета ли? Аз съм брат и ти ако летиш с мен, ще видиш  и научиш много неща. Ще те заведа чак до морето. Летял съм много пъти. Само бъди до мен. Не се страхувай. Хайде, погледни надолу. Сега сме над планината. Всичко е бяло, бяло. Някои от нас, като се изморят да летят, падат долу. Ето, покрили са дърветата. И те са бели.

- А онези точици? Движат се бързо, бързо.

- Да. Това са скиори. Те ни обичат. Чакат ни да покрием земята, за да се пързалят. Такъв им е спортът. Със ски се пързалят. Ето. Вече сме над равнината. И тя е побеляла. Когато слънцето изгрее, ще стопи снежинките. Влагата им ще попие в пръстта и ще даде живот на нови растения.Лети, лети. Не се отпускай. Сега и морето ще видиш. Не е хубаво да паднеш в него. Ставаш веднага вода. Видя ли го?

- Колко много вода на едно място. Колко много. Тя ще стане ли снежинка?

- Част от нея, част от нея, ако се превърне в пара и издигне нагоре в облаците...  да, да. Както съм бил аз, вече няколко пъти. Измори ли се? Искаш ли да си починем вече  и ние? Ела, ела.

Леко, леко полегнаха един до друг в една цветна градинка. Земята ги чакаше. Прие ги гостоприемно.

- Сега спи. Спи и сънувай, малка снежинке. Сънувай видяното. Не се страхувай от нищо. Знай! Ще си пак снежинка. Пак ще летиш. А може би пак заедно ще летим. Спи, спи...