Нетърпението ми запулсира в шията, но намерих опора в повелата ме напред ръка. След секунда, вратата се отвори, а вътре лампата ме ослепи. Докато се окопитя, в обстановката, чух Хари да ми казва, че ей сега ще запали печката, а после всичко се завъртя и около мен се наредиха печка, легло, маса с бяла покривка и столове. Огледах се. Цялата и същевременно единствена стая на къщата, беше застлана с губери, халища и китеници. Двата прозореца над леглото, бяха малки, с къдрави, бели пердета, вързани от двата края с панделки, а зад тях на перваза надничаше една прашасала, мото каска.

-       Харесва ли ти къщата? -  усмихна се той, докато влизаше. Беше прегърнал сноп съчки, с няколко влажни дървета. Хари ги стовари на ламарината пред печката, клекна и се обърна към мен през рамо: - Тук идвам, когато ме хванат лудите. И банята съм я стегнал, само паркета трябва наредя, но все не ми остава време.

-       Хубаво е всичко. – отвърнах и закачих раницата си на единия дървен стол.

Даже твърде хубаво. Гледах го в гръб. Целият мокър. По раменете, червеният му пуловер вече беше придобил винен цвят. Очите ми се премрежиха, затова потърсих нещо неутрално за взор, но погледът ми се спря отново на тила му. Беше влажен, а две-три косъмчета се подаваха от ръба на блузата.

-       Пердетата  най-много ми харесаха. – изтърсих внезапно, отвличайки вниманието си от гледката. - Ти ли си ги избирал?

Той се разсмя. Смехът му изпълни дробовете ми.  

-       С цялата си любов и търпение. – отвърна той, запали парче скъсан кашон и пак се обърна. – Няма женска намеса, ако това ме питаш.

Лицето ми пламна. Съчките започнаха да пукат и съскат. А капчуците навън усилиха. Сенките на дърветата до прозореца се надвесиха. Кап – кап- кап. Не можеше ли, детективке, малко по-спокойна да го караш? Не! Не може. Трябва да съм наясно, какво прави моят красив, земен и обладаващ, дори с дъха си мъж, с телячката от градската баня в тази хубава къщурка. Всичко трябваше да знам за него. И щях да го приема и повярвам сляпо. Дори да ме беше излъгал. Защото щях да скачам с двата крака и разчитах единствено на милостта на природата. Само тя можеше да ме задържи. Или пък Хари.

-       Имах впредвид, че… - прекъснах мисълта си и започнах да се разхождам около него нервно, да разглеждам стаята, кухненските шкафове с мивката, боядисаните в бяло стени - с малки паяжини в ъглите, после дървената ламперия на тавана, масата с бяла покривка, на която стояха двете торби с продуктите. Като в просъница чувах как съчките все повече се предават на огъня – Исках да кажа, че … - започнах отново аз, но после извадих пакета с брашно от торбичката и го помирисах. Сигурно нещо исках да излъжа, но не се сетих какво и в следващия момент видях, че той ме наблюдава през рамо и се усмихва. Почувствах се съвсем гола. Както първия път, когато срещнахме погледи и протегнах ръка за да взема прасковата. Само че сега държах брашно. И вече не исках да бягам.

-       Искаш да кажеш, че не си срещала такъв интелигентен красавец като мен, до сега, така ли?

Аз се разсмях. Така си беше. Обаче да не съм луда да му го кажа директно. Да ми избяга. Не, никъде не го пускам да ходи. Оставих брашното и го приближих в гръб. Той тъкмо се беше изправил и нареждаше мокрите дървета върху печката. После усети дъха ми и притихна.

-       Ако исках нещо да кажа или да питам, вече щях да съм го направила. – казах и се притиснах се в него, за да задържа вълната в стомаха си. Той не помръдна. Чакаше ме притихнал. Само пулса подскачаше в жилите му.

Аз разкопчах роклята, докато го следях. Тя се свлече безшумно по кожата ми. Прокарах пръстите си по неговата ръка. От рамото, до пръстите и обратно. Ухапах го по първото голо място, което ми попадна. Врата. Хареса ми да изпитвам самообладанието му. Ухапах го силно. Неговата кожата се пробуждаше. Бях с обувките все още, затова го достигнах. Целунах го нежно. Хари изстена. Едно дърво изтупка върху печката. Изхлузих му пуловера. Той вдигна ръце. Косата ми се наелектризира, докато мятах блузата назад. Достигнах влагата на гънките с устните си. Влагата на неговия врат. Имаше сладко-солен вкус. Като хляб. Той все още не мърдаше. Сякаш нападах хищник. Дебнеше точния момент. Сърцето му биеше толкова силно в гърба, че го усещах да удря моето. Жарта се усука под ребрата, опари ме и слезе надолу към стомаха, към слабините.

-       Събличай всичко. – прошепнах в ухото му. - По-бързо.

Хари се обърна. Изгледа ме леко замаян. Само леко замаян. Очите му плуваха в мъглявината на ресниците ми. И съм сигурна, че нямаше да бъде толкова груб и невъзпитан, ако просто го бях повела към леглото. Но докато се усетя той  рипна, вдигна шейсеткилограмовото ми тяло и ме залепи на стената. Краката се увиха около него и го вкараха в капан. Капан за хищници. Той притисна ръцете ми на стената и ме попита дали ми харесва. От натиска на твърдостта в слабините си, отворих устни да кажа нещо. Стенанието се удари в него. Жадна бях. Не успях да отговоря. Езикът му нахлу в мен груб и невъздържан. Това целувки ли бяха или садизъм, не знам, но ми излязоха сълзи на очите. И не само там. Също и как скъса презрамките на сутиена - гръдта от тежестта на желанието се залюля, а той я притисна с целувки, зарови глава в нея и се загуби. Като пчела в цъфнал цвят зажужа. Зашеметиха се и цветята и разцъфтяха мокри като след дъжд. Настръхна ми косата, наежиха си ми се трапчинките по тялото, а устата подпухна, почти като на Памела Андерсън. Толумбички, малини, сметана, не знаех, че ще си толкова лаком. Отбелязах. Той не реагира. Целият беше като пламнал камък. Или аз ненаситницата съм си мислила, че жарта като метафора за желание, може да се потуши по най-низък и животински начин. Да ме разкъсва на части, малко по малко, а после да ме събира и сглобява, това го умееше той и аз тайно го мразех, заради това. Ах, мразех го! Гледаше ме с красивите си тъмни очи, луничките издаваха устойчивостта му и не че ми се радваше, той властваше над мен – по-силен, по-умен, по-първичен. Знаеше как да изтласква на пресекулки стенанията – едно след друго. Знаеше и как да ми пресуши гласа от възбуда, а после да ме накара да вия като цигулка. А тези звуци летяха във въздуха – запалени на парчета, отекваха като плач, като радост, мятаха се през печката, удряха се в прозорците, отразяваха се в израза на неговото, възбудено лице, а дантелата на пердето потреперваше от тласъците ни.

Когато се намерихме на земята, още пулсирах пламнала в неговите ръце. Косата ми – разпиляна светна на китеника. Той ми шепнеше възбуден, като приласкаваше всяка моя извивка с устните си. Приласкаваше ги, както огън приласкава сурово дърво – настойчиво, бавно и търпеливо. Прехапах устни. Търсех опора да се задържа. Отворих очи. Хари смъкваше чорапите. Навиваше ги и целуваше бедрата ми. Целуваше ги нежно. Мачкаше ги и те сами се разтваряха. Нахлуването дойде настойчиво и бавно. Светлинките се разляха горещи чак до ноктите на краката ми. Извих шия. Почти му се предадох. На болката, на нежността, на погледа. Още малко и щеше да ме разкъса от наслада. Зарови ръце в разпилените коси и каза, че не издържа повече. След малко се взривих на хиляди светлини. Отлитнах в космоса и пак се върнах. Чаках го и той да се върне, отлят в мен. Но не исках да го пускам. Държах го, стисках го силно, сякаш бяхме в турболенция. Върна се след малко. Блажен като Буда. Целуна ме омаломощен, а след това се просна на китеника до мен и разпери ръце.

След малко и двамата съжалявахме за нанесените щети един по друг. Нормално. Затова броихме ухапванията, разтривахме болезнените места. Събирахме парчетата от телата си. Споявахме ги едно за друго с пръсти, с целувки, с думи. Нямаше го „обичам те”. Твърде надуто, твърде вандалски, звучеше в оня миг по и без това разголените ни сетива. Пък и какво значеше любовта, ние нямахме представа тогава. Но имаше грижа. Нежност и светлина в тъмното. Опора и посока. Сърцето на къщата светеше. Греехме и ние. Майната му на „обичам те”. То тестото още не беше замесено, каква ти любов, ако нямаш търпението една питка да омесиш на любимата си. Да я оставиш да втаса на топло до печката, да слагаш непрекъснато дърва, за да бухне като пролетно свещенодействие. Да я изпечеш след това и да гледаш как се храни от твоето творение. Как отчупва парче по парче, усеща на небцето си маслото и сиренето, докато очите ѝ се пълнят с вкуса на живота, който ти сам си приготвил за нея. А в същото време и ти отхапваш от хляба, знаейки че тя изпитва същия вкус, който и ти ядеш.

Всичко това разбира се случи след малко, но преди това моят ангел ми показа банята. Да останеш насаме малко със себе си, не е лошо. Дори бих казала е наложително да попееш фалшиво под душа, например: „О соле мио”, но той нямаше намерение да ме остави сама да се блъскам в нотите на радостта. Въпреки че вътре беше тясно като в зайчарника на баба, успяхме да свалим похотта от себе си и да се видим пречистени, без дори да пеем. Неусетно станах личната телячка на моят любим. На него му хареса. Масажирах го първо с душ гела. Облях го в пяна, а после го изтърках, минавайки по ухапаните места по-нежно.Излязохме от банята чисто нови. Хари намери и чисти кърпи също и чаршафи. Сложих си пижамата в прасковен цвят – с тениска и къси панталони, той пък се уви в хавлия като истински Аполон и си сипахме по едно питие. Питието този път не беше вино. Някаква заровена ракия Хари изкопа от градината, близо до чемшира. Спомена, че е смокинова от баща му, изми бутилката и разсипа в  съвсем миниатюрни чаши. Тия чаши, обаче както после разбрах нямаха дъно. Извади и компот от сливи. Всичко беше идеално. Печката пукаше, дъждът се превърна в сняг, а ние си говорехме за някакви отвлечени мечти, които тогава ни се струваха толкова далечни и невъзможни.

-       Всичко съм си купила. – бях се въодушевила аз, защото Хари преди това ми разказа историята на мотористката каска. Моторът го бил продал отдавна. – Вече се снабдих с кожено яке, ботуши, каска, кожен панталон, дори ръкавици си взех скоро. – добавих аз и завърших:

-       Искам да ми се разбълбука кръвта от адреналин.

Хари се усмихна. Кожата на лицето му сияеше от чистота, а зъбите му светеха. И тази топлина в неговото излъчване ме караше почти всичко да си кажа.

-       Значи ще ставаш мотористка. Обаче нямаш мотор. – засмя се отново той.

-       Точно така. Нямам мотор и то не защото не мога да карам, ами защото не мога да намеря подходящ. Иначе пари имам. – Оправих косата си. Беше още влажна и се къдреше отдолу.

Хари помълча за известно време. Гледаше ме отнесен. Почти се усмихваше.

-       Така като те гледам, Слънчице, не ми се сърди, но честно да си призная на теб не ти трябва мотор.

-       Амии! – подскочих като ужилена. - Напротив. Точно това ми трябва. Дори се хващам на бас, че до един месец ще ме видиш с такъв.

Той се развесели. Звънкият смях се разля по моите вените и се сля със смокиновата упойка.

-       Ще идвам да те взимам от вас и всички ще ти завиждат. – казах победоносно.

Той пак се разсмя. Пое си въздух и отвърна:

-       Ти ще ме взимаш? Леле! Ами аз какво ще правя? Твоят мотор на мен ще ми стои като дамска превръзка. Ще ми сринеш авторитета на уважаван винопроизводител в махалата.

Разкисках се. Чак сълзи ми излязоха. Смееше се и той с мен. Защото тогава всичко беше смях. Всичко разливащо се през крехките пръсти на спонтанната емоция. Малко наивно, малко смокиново, малко по детски и твърде изразително, за да мога да обхвана началото и края. Кога точно дъжда се превръща в сняг?! И снега в дъжд?! Къде започваше неговия глас, къде завършваше и се сливаше с моя. Чуваше ли го, така както аз?! Да бумти в мен като огнен пламък. И можеше ли да целува очите ми, дори когато плачех?! Дори, ако не разбираше тъгата ми?! Да, усещах го. Съвсем близо. И това, че ме изучва. Тичаше към прозорец в душата ми и скачаше в него. Аз го посрещах. Като прегръдка усукана в безкрая, потреперваща от хриповете на онова тягостно, несигурно усещане за краткотрайност. Понесох се в светлината на душата му, с вкусовете на природата и се носех бавно и неусетно, между три ракии и един буркан компот. Обладаваха ме неговите очи отново и отново. Стойката на моят любим – лежерна и едновременно готова да ме поеме в обятията си всеки момент. Той ту се облягаше с една ръка на стола, ту ръката му докосваше моята.

 Към полунощ, тортата светна. Какво точно празнувахме и ние не знаехме. Вероятно всички пропуснати, хубави мигове. Заедно. Или лудостта отразявахме, духахме свещите, а те не искаха да угаснат. Явно бяха от онези – незагасващите. Така решихме, облизвайки чинийките от последните остатъци на сладкото усещане за забранената близост. Понеже от сладкото можеше да не ми стане кожения панталон, след един месец. Кой знае. Италианеца май не беше съгласен да се яхам на някакво ръмжащо желязо и да ставам любовница на вятъра, но не посмя да ме разубеждава повече. Свободата, както си мислех тогава е най-хубава, ако преодолее сама несъвършенствата си. А именно сблъсъка с чувствата.

Да кажа, че сме спали дълбоко и непробудно от умората, ще излъжа най-безсрамно. Хари беше решил явно, че тази нощ ще ме превърне в негова мъченица и се чувствах като потреперващо листо, подухвана от дъха му. Въртях се в омаята на нощта. Заспивах, а после се пробуждах от нежните му ласки. Неговите ръце лишени от съчувствие настръхваха кожата ми, разголваха ме до неузнаваемост и аз сама не можех да се позная на кой свят съм. Горния или долния. Какво правех?! Бълнувах ли?! И защо целуваше устните ми толкова нежно, нямаше ли жал. Не, нямаше. И щеше да е жалко да пропилеем цяла нощ в хъркане. Затова му се оставих. Цялата. Предадох се на огъня. Тлях до сутринта. Но когато се събудих, го видях да пали цигара от жарта в печката. Ама нали не пушеше? Притесних се и се повдигнах на лакти.

-       Хари. – прошепнах сънено. – Не пуши, моля те.

Той се обърна. Изглежда го мъчеше нещо, но въпреки това направи усилие да ми се усмихне.

-       Само една и я гася. – каза той. – Дръпна си доволен и издиша. В стаята замириса на цигари. Беше запалил печката. Някакъв чай вреше. Погледнах навън. Всичко беше побеляло.

-       Ела да те гушна, малко. – изпънах се и в този момент забелязах, че съм напълно гола. После се сетих какво се случваше през нощта.

-       Идвам. – чух отсреща и се повдигнах да го видя пак.

Беше в гръб. Облечен и готов за приключения. Дръпна още веднъж набързо, пъхна фаса през дупката на вратичката на печката и тръгна към мен. Настръхнах. Не бях виждала толкова отдаденост и обич, събрана накуп. Пристъпяше напред. Само за мен.

.

(следва)