Еленът препускаше, като луд с изплезен език по стръмния склон на планината. На зиг-заг след него тичаха зайците. Воят на вълците и ловджийските рогове се чуваха все по- близо.

Огромен вълк с трол на гърба си се появи на няколко метра зад тях.

Вече бяха пред входа на пещерата. Отвътре се понесе страхотен рев и се появи главата на Снежния Дракон.

Целият преливаше в стоманено сини отблясъци, а в раззинатата паст блестяха два реда огромни и остри зъби.

Вълкът се закова на място, а трътлестият трол прелетя над главата му и тупна в снега.

От устата на дракона полетя огнено кълбо и опърли трола и вълка, който с квичене и подвита опашка хукна обратно. Изведнъж всичко утихна. Разбеснелите стражи на Сейнара бягаха обратно по склона.

- Добре сте дошли, скъпи гости.

Чу се боботещият глас на дракона.

Еленът започна:

- Водим новия странник при...

- Знам... Знам... Всичко знам и виждам. Елате с мен в пещерата.

Той се завъртя и острите шипове на дългата му опашка, проблеснаха на слънцето.

Вътре бе тъмно и само един светъл кръг високо горе в пещерата осветяваше всичко.

Драконът не беше огромен, беше гигантски и до тялото му бяха прибрани също толкова гигантски крила.

- Ела по-близо, Страннико. Как се казваш?

Гласът на Снежния Дракон кънтеше в пещерата.

- Казвам се Алекс и ми е много чудна ситуацията, в която попаднах.

-  Ще ти викаме Ал, за по-кратко, а в ситуацията няма нищо странно.

- Но защо аз... ?!

- Много просто. Ти си причината да се разруши нашият защитен купол и да връхлети Сейнара.

- Аз ли?! Та аз за първи път идвам във вашето кралство.

- Да, но като дете разби в паралелния свят нашата обител и сега трябва да възстановиш всичко.

- Но аз... Аз го направих, без да искам, при това бях дете.

- Няма значение, че не си искал и че си бил малък, постъпките ни следват в целия живот и идва време, в което трябва да платим за тях. Така че, сега е дошъл твоя момент.

- И, какво трябва да направя?

- Да спасиш кралица Даяна. Да я освободиш от Слънчевата кула и да убиеш Сейнара.

- А, как да направя всичко това?

- Много е трудно. Трябва да откриеш Хелиоптеруксите. Те са народът на Летящите хора и живеят отдругата страна на планината. При тях е вторият ключ за Слънчевата кула. Те и ще те пренесат до кулата. Но докато стигнеш до тях има също безброй препятствия. Най-страшна е пропастта на изгубените надежди. Там живеят сардейците. Племе от месоядни пълзящи гадини, които нападат всеки дръзнал да мине по въжения мост над пропастта. После е и леденият склон. Той е място, където стотици са оставили костите си. Има и още някои опасности, но ти ще ги видиш. Развръзката и решаващата битка ще бъде, като слезте с Даяна в двора на замъка. Там ще ти помогна и аз, защото Сейнара ще води цялата си армия.

- От всичко, което ми каза, вече съм готов да се откажа.

- Не, няма да се откажеш. Ела с мен!

Дракона се завъртя и с тежки стъпки се понесе към дъното на пещерата.

Той го следваше и стигнаха пред стена от сталактити и сталагмити. Драконът издуха смразяващ въздух към нея. На мястото, където дъхът му се докосна, започна да свети един кръгъл отвор, като екран. Бавно се оформяше образът на жена.

Ал стоеше, като омагьосан и гледаше прелестното създание. Прекрасните му пъстри очи, нежните устни... Беше се влюбил от пръв поглед. Нищо, че бе живял толкова години в другия свят.

- Сега, разбра ли, защо съм сигурен, че няма да се откажеш.

Алекс, дори не се обърна.

- Време е да тръгваш. Еленът и зайците ще те придружат до въжения мост над пропастта. После ще има други, които да ти помагат.

Групата излезе от пещерата, а над тях кръжаха ято гарвани.

- Съгледвачите на Сейнара! - каза Еленът.

Следва продължение.