Снимката, на която не ме виждате
1 мин за четене
Детето, което е залепило нос на прозореца, съм аз.
Всъщност на снимката не се виждам, понеже никой не снима прозорци с деца, които са сплескали носовете си в стъклата им в желанието си да видят повече и да бъдат участници в събитията. Не че не ме поканиха да се снимам. Страха си да не би да не ме забележат използвах за извинение, всъщност страхът да не би да бъда забелязана беше далеч по-силен. И затова ме няма на снимката. Но аз знам, че всъщност съм там. Виждате ли онзи прозорец зад гърбовете на хората? Долу, някъде близо до перваза съм, защото съм малка и още не стигам по-нависоко. Вгледайте се, де...
Все едно. Не, не ви се сърдя. Отдавна свикнах с мисълта, че само аз се виждам. И не само на тази снимка.
Някак така ми се сложиха нещата. Сама си четях приказки, после се научих да си ги преразказвам с известни промени, докато накрая съвсем ги обърнах с хастара нагоре. Сами разбирате, че предизвиквах известно смущение сред връстниците си, че даже и сред учителите. Детето, което разказва уроците по химия в стила на Шарл Перо, съм аз. Не ме вдигаха да разказвам уроците на дъската. По нищо. Съществуваше негласно споразумение да ме изпитват писмено и да търсят зрънцата учебен материал в приказките, в които ги вплитах.
Разбира се, боях се. Боях се да не би да ме оценят зле, да не би да не ме приемат, да не би да не ме забележат, да не би да не ме разберат, да не ме наранят. Стана някак неусетно, незабележимо и полека. Когато се озърнах и видях, че просто наблюдавам живота отстрани, без да участвам в него, осъзнах, че всъщност много повече съм се бояла да не би да ме забележат, да ме оценят, да ме приемат, да ме разберат. Това автоматично би довело до моята представа що е то щастие. Само че аз не съм подготвена за него.
Не умея да се радвам. Не умея да бъда доволна. Не зная как да се държа в качеството си на разбрана от обществото и оценена по достойнство.
И така си останах - наблюдател завинаги. Детето, което така се е залепило за стъклото на своя прозорец, че чак си е сплескало носа. Това дете съм аз.
Затова не ме виждате на снимката, макар че съм там.
Всъщност на снимката не се виждам, понеже никой не снима прозорци с деца, които са сплескали носовете си в стъклата им в желанието си да видят повече и да бъдат участници в събитията. Не че не ме поканиха да се снимам. Страха си да не би да не ме забележат използвах за извинение, всъщност страхът да не би да бъда забелязана беше далеч по-силен. И затова ме няма на снимката. Но аз знам, че всъщност съм там. Виждате ли онзи прозорец зад гърбовете на хората? Долу, някъде близо до перваза съм, защото съм малка и още не стигам по-нависоко. Вгледайте се, де...
Все едно. Не, не ви се сърдя. Отдавна свикнах с мисълта, че само аз се виждам. И не само на тази снимка.
Някак така ми се сложиха нещата. Сама си четях приказки, после се научих да си ги преразказвам с известни промени, докато накрая съвсем ги обърнах с хастара нагоре. Сами разбирате, че предизвиквах известно смущение сред връстниците си, че даже и сред учителите. Детето, което разказва уроците по химия в стила на Шарл Перо, съм аз. Не ме вдигаха да разказвам уроците на дъската. По нищо. Съществуваше негласно споразумение да ме изпитват писмено и да търсят зрънцата учебен материал в приказките, в които ги вплитах.
Разбира се, боях се. Боях се да не би да ме оценят зле, да не би да не ме приемат, да не би да не ме забележат, да не би да не ме разберат, да не ме наранят. Стана някак неусетно, незабележимо и полека. Когато се озърнах и видях, че просто наблюдавам живота отстрани, без да участвам в него, осъзнах, че всъщност много повече съм се бояла да не би да ме забележат, да ме оценят, да ме приемат, да ме разберат. Това автоматично би довело до моята представа що е то щастие. Само че аз не съм подготвена за него.
Не умея да се радвам. Не умея да бъда доволна. Не зная как да се държа в качеството си на разбрана от обществото и оценена по достойнство.
И така си останах - наблюдател завинаги. Детето, което така се е залепило за стъклото на своя прозорец, че чак си е сплескало носа. Това дете съм аз.
Затова не ме виждате на снимката, макар че съм там.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ели Лозанова Все права защищены
