Софийска сага 18

                           Глава  петнадесета

Нека оставим Симон да чертае бъдещето си в Париж и да погледнем настоящето на Бонка в Мароко.

Един французин беше формулирал в едно изречение понятието Мароко. „Това е страна, където слънцето няма топлина, цветята нямат мирис, жените нямат свян и мъжете нямат чест“. Кратко и ясно.

         Рабат беше неголям и чист град. Съчетаваше спокойствието и уюта на малкия град с финеса и строгостта на една столица. Арабската част беше типичен източен град с тесни улички, които образуваха непроходими лабиринти, сукове и незабележими палати с няколко десетки стаи, с прекрасни вътрешни градини с огромни палми и красиви басейни, с мраморни подове и спални с балдахини, където никое чуждо око не можеше да проникне, особено европейско. Разноцветни витражи и архитектурни арабески превръщаха тези обикновени жилищни домове в декор на приказки от хиляда и една нощ.

         По мръсните улички се шляеха джебчии, просяци и парцаливи безделници. Малките дюкянчета бяха задръстени със стоки, а дюкянджиите седяха на чашка ментов чай в очакване на мющерии. Тримата слепци на кьошето бяха всеки ден тука и просеха, пеейки в хор песен с неразбираеми думи. Носеше се слух, че били милионери. Тук просията беше професия, имаше добри професионалисти, имаше и не чак толкова добри. Миризмата на гнили плодове и зеленчуци се смесваше с ароматите на стотици познати и непознати подправки и придаваше един особен екзотичен облик на Медината. Така тук наричаха старата арабска част на града, където не живееха европейци.

         С пристигането, Бонка бе настанена в една стаичка в мазето на Посолството. Поживя месец-два, отиде в една агенция за недвижими имоти и си потърси жилище. Възрастната французойка беше добър психолог и веднага разбра от какво жилище се нуждае младата българка. Тя имаше доста клиенти българи, а също така и приятели и много добре познаваше манталитета на тези балкански дипломати и специалисти, дошли да правят долари. Съвсем близо до френското Посолство наскоро се беше освободила малка, напълно самостоятелна къщичка. Имаше спалня, хол и голяма кухня. Банята също беше прилична, а наемът още по-интересен. Имаше малко кокетно дворче, което служеше и за гараж. Целият двор беше затревен, но имаше две пътеки с бетонирани плочи, върху които се паркираше колата. Къщата имаше  плътна метална двукрила гаражна врата. Ако човек влезеше с колата си вътре, никой не можеше да разбере кой е дошъл. „Дискретност гарантирана“ каза мадам Тома и хитро се усмихна. Високи измазани стени деляха  къщата от съседите. След огледа се върнаха в офиса на посредничката и Бонка подписа едногодишен договор. Оставаше да съобщи в Посолството и да се пренесе. С помощта на колеги и това беше свършено през уикенда.

         Нощите на Посланика бяха кошмарни. Откакто беше неволно зърнал  прелестите на домакинката, щом останеше сам, пред очите му се появяваха плътните ù бедра и едва покритата точка на съединението им. Беше започнал да сънува еротични сънища като млад гимназист, които винаги имаха един и същи край. Събуждаше се плувнал в пот и с мисълта на следващия ден да превърне сънищата си в реалност. Но това не се случваше и сънищата ставаха все по-смели и по-неосъществими. До ушите му достигаха недомлъвки и клюки за връзките на Бонка с младия консул.  Имайки голям опит по дипломатическите мисии, знаеше, че такива клюки има навсякъде, където се появи някоя по-хубава жена, особено ако е самотна. Той не даваше ухо на такива  „дипломатически“ сплетни.

         Наближаваше Нова Година. Витрините на магазините бяха обсипани със снежинки и зад огромните им стъкла, огрети от силното слънце, се кипреха в кожусите си  Дядо Мразовци. Плажовете бяха пълни с хора, а по улиците мъже и жени, облечени в тънки дрешки, бяха плъзнали да купуват новогодишни подаръци.  Новата Година в столицата на Кралството се посрещаше поне при 20 градуса горещина.

         Използвайки почивния ден, Бонка беше отишла на пазар. Беше събота и Посолството беше затворено. На площад „Пиетри“ имаше хубав френски пазар, цените бяха малко по-скъпи от пазара в Медината, но пък беше близо до дома ù, а и качеството на стоката не беше същото. Само се спускаше по улица „Патрис Лумумба“ и беше на пазара. Той беше изключително живописен. Наред с малките бели павилиончета за цветя, сергиите за плодове и зеленчуци привличаха погледите на купувачите с ярките си цветове и ароматите, които се носеха във въздуха. Търговците хвалеха стоката си, а клиентите бяха  притеснени единствено от големия избор. Бонка  вече беше свикнала да се пазари, макар и само с жестове и няколкото думи на френско-арабски, които беше научила. Натоварена с две торби, изкачваше улицата, когато насреща ù се зададе кола с дипломатически номер. Номерът привлече погледа ù. Беше на българското Посолство. Когато колата я доближи, Бонка видя зад волана другаря Ставрев - Посланикът. Той я подмина, но само след 2 метра даде на заден ход и се изравни с Бонка. Явно не беше я забелязал веднага. Направи знак и я покани да се качи в колата. Бонка се доближи до колата  и през сваленото стъкло му благодари. Живеела на две крачки и не заслужавало да го притеснява. Ставрев придоби смелост и каза:

         - Тогава аз да те притесня, Гогова, ще черпиш ли едно кафе?

         - С удоволствие, другарю Посланик, но аз живея в много скромно жилище, не е като Вашата резиденция.

         - На мен от резиденции ми е дошло до гуша, може пък в скромните къщички да има скрити съкровища.- пошегува се Посланикът.

Бонка не беше хич глупава, веднага разбра шанса, който ù се дава и без повече приказки се настани до шефа. Когато стигнаха пред къщичката,  тя  слезе и отвори гаражните врати. Така колата влезе в дворчето, без Посланикът да слиза от колата.

         Седнаха на двора, където имаше нещо като ниша с две бетонни пейки и циментова маса между тях. Покривка в ярки цветове покриваше масичката, върху която имаше ваза с цветя и пепелник. Над нишата се издигаше огромно портокалово дърво, което хвърляше сянка върху половината двор. Беше приятно кътче за приказки.

         В тази къща явно всичко беше с малки размери. Приличаше на къщичка от приказките и Бонка я наричаше „къщичката на баба Яга“.

         Бонка направи кафе, извади и бутилка „Курвоазие“, с което я снабдяваше консулът, и седнаха един срещу друг Посланикът и „чистачката-домакин“. Запалиха цигари и потънаха в едночасов банален разговор, прекъсван от дълги паузи. И двамата знаеха, че не им се говорят празни приказки, мислите им бяха много далеч от този тривиален полуклюкарски мохабет. Думите нямаха нищо общо с мислите им. Някой трябваше да разчупи фалша и да направи първата крачка. Бонка реши да действа. Нищо не рискуваше, най-много за „наказание“ този път да я изпратят в Париж.

         - Искате ли да видите къщичката ми - каза тя, ставайки от масата. Хвана го за ръка и го поведе към вътрешността на дома си.

Другарят Посланик трепереше, беше загубил говора си, мъчеше се да каже нещо, но се получаваше нещо като неразбираемо мучене. Повъртяха се минута-две в холчето и Бонка го поведе към спалнята. Тя беше малка. Имаше едно двойно легло, гардеробче и масичка с тоалетни принадлежности, поставена пред голямо огледало. В него се оглеждаше цялата стая.

         - Много голямо легло за сам човек - каза Ставрев с треперящ глас.

         - Голямо и много удобно - каза Бонка и се хвърли върху леглото.

         След секунди из стаичката хвърчаха дрехи, обувки, бельо. Чуваше се ускорено дишане, възклицания като нечленоразделна реч, скърцане на креват се смесваше с охкане и  пъшкане и изведнъж настъпи гробна тишина.

         Всичко беше станало с такава скорост, че и двамата трудно възприемаха ситуацията след първия миг опиянение и необуздано сексуално желание. Лежаха един до друг, голи като охлюви, без да се гледат, без устните да мълвят любовни слова. Общо взето, нямаше нищо поетично в атмосферата, само едно животинско желание, което беше намерило своят израз в този краткотраен взрив. И сега лежаха по гръб, с очи, забити в ниския таван на стаичката, и сякаш изследваха гладкостта на мазилката. Само ръцете му галеха настръхналите зърна на едрите ù гърди.

         Когато дипломатическата кола напусна дворчето на малката къщичка, нощта беше легнала над града, а  въздухът беше напоен с дразнещия аромат на жасмин.

         След три месеца консулът беше преместен в Алжир, а на Ефтимов му прекъснаха договора с „Техноимпекс“ и той се върна при семейството си във Варна. През тези три месеца всяка събота в дворчето на Бонка влизаше кола с дипломатически номера и гаражните врати оставаха затворени до неделя през нощта. Работата на консулския отдел на българската мисия в Мароко рязко се подобри. Бонка Гогова беше назначена за и.д. консул. Посланик Ставрев беше изпратил в София молба за развод, която замина с дипломатическия куриер навръх Великден.

         Молбата още не беше разгледана в съда, когато Бонка съобщи на другаря Посланик радостната вест. Щеше да става татко. Като дипломат от кариерата, той прие хладнокръвно голямата новина. Тя беше едва в четвъртия месец, до раждането на детето щеше да има време да оформи развода. Вече не се притесняваха и заживяха открито в резиденцията. За всеки случай, Бонка си запази  „къщичката на баба Яга“.

В Посолството не спираха шушуканията, интригите и клюките. Съпругата на културното аташе издигна лозунга за моралния облик на българския дипломат, но беше посрещната със смях и подигравки не само в Посолството,  но и във Външно министерство, до което беше изпратила емоционално написан пасквил. Самата тя имаше любовник, висш чиновник в Министерството, и по тази линия беше уредила съпруга си за дипломат. Горкият човек нямаше понятие от дипломация, но владееше добре математиката, която преподаваше в Ямболската математическа гимназия. Но, както казват, „неведоми са пътищата Господни“.

         В резултат даскалът беше преместен на същата длъжност в Алжир и духовете се успокоиха. Вече не се намираха смелчаци, които да атакуват Посланика и любимата му Бонка - и.д. Консул на НР България в Кралство Мароко.

                   Един ден, рано сутринта, докато „консулката“ чистеше с прахосмукачката коридора на Посолството, някой позвъни на външната врата. Бонка все още изпълняваше „по съвместителство“ и длъжността „домакин-хигиенист“, за което получаваше допълнително възнаграждение. Бонка отвори врата и мъж на средна възраст каза нещо на арабски, предаде в ръцете ù голям плик и си тръгна. Бонка хвърли бегъл поглед в него, видя, че са снимки и остави плика на бюрото на Посланика - Бонкин любовник.

         Ставрев отвори плика и очите му станаха на понички. Всички фотографии отразяваха срещите на Краля на Мароко Хасан Втори със  Симеон Втори - Цар на българите, както пишеше на снимките. Скандалът щеше да бъде огромен, ако някой друг беше дръзнал да вкара тези снимки в Посолството на НР България, но виновната беше бъдеща съпруга на Посланика и скандалът беше потушен. Неизвестно как, обаче, случаят стигна до „народа“ и беше повод за клюки, сплетни и интриги в дипломатическата мисия. Животът стана по-интересен поне за седмица, след което отново влезе в монотонното си русло.

         Детето нямаше още 15 месеца и Бонка ходеше из Посолството с корем, който стигаше до носа ù. Пак беше бременна. За тези година и половина целият състав на мисията беше подменен. За новите Бонка беше Посланичката, която отглеждаше момиченцето си в резиденцията в квартал „Суиси“, един от най-богатите и красиви квартали на Рабат.

         Днес беше 30-тата годишнина на 9-ти Септември, националният празник на НРБ, и в резиденцията щеше да има грандиозен прием. Бяха поканени всички посланици и много дипломати, видни марокански общественици и хора на културата. Очакваше се над двеста човека да уважат празника с присъствието си. Мандариновата горичка край басейна на резиденцията беше осветена с дискретно разположени малки прожекторчета, които осигуряваха феерично осветление на голямата градина, на масите край басейна, отрупани с храна и плодове,  аранжирани  от специалистите на фирмата за кетъринг, както и за масичките за гости, разпръснати по сочната морава на парка.

         Точно в 20,55  часа домакините заеха местата си до входа, за да посрещат високопоставените гости. Негово Превъзходителство Посланикът на Народна Република България,  другарят Димитър Ставрев и съпругата му Бонка Ставрева, облечени като за премиера в театър „Ла Скала“ и въоръжени със служебно любезни усмивки, посрещнаха първите гости точно в 21 часа. По традиция, и днес  първи пристигна югославският Посланик Йошка Джорджевич. Той беше стар приятел на Ставрев, от младежките години, когато и двамата бяха учили във  Военната Академия „Фрунзе“ в Москва. Йошка беше голям шегаджия и сега не се размина, без да пусне един от неговите специалитети.

         -Е па много лепа жена си земал, друже Димитри - каза Йошка, целувайки ръка на „лепата“ Бонка.

Ставрев беше облякъл бял  смокинг и бели панталони. Копринената му риза беше  бледо лилава и носеше тъмно лилава папионка. Тъй като беше „гарден парти“, Бонка го беше посъветвала да направят малко отклонение от строгия дипломатически протокол. Нейният тоалет се състоеше от две части. Широка роба, модел „сак“, и леко манто, тип пелерина, наподобяваща мароканските дамски костюми. Робата беше в цвета на Ризата на Посланика, а мантото - в цвета на папионката.

         Гостите идваха един след друг, ръкуваха се с домакините и насочвани от „метр д‘ отел“ отиваха към студения бюфет. В промеждутъка на две групи чужди дипломати, на вратата на резиденцията се появи новоназначеното военно аташе, генерал Марчо Марков. Генералът беше с парадната си униформа, която му прилягаше като на манекен. Неговата почти двуметрова спортна фигура не можеше да бъде сбъркана никога. Генералът се ръкува сърдечно с  Посланика, вдигна очи към съпругата му и ръката му увисна във въздуха. Стоеше пред  Бонка като паметник на исполин, безжизнен като ударен от гръм. Сивите му очи се впиваха в нейните, които се мъчеха да се усмихнат, но безуспешно. В тях се четеше не страх, а  неописуем и непреодолим ужас. Бонка се съвзе първа, усмихна се вече по-спокойно и  с  голямо усилие промълви едно „добре дошъл, генерале“.

         Новопроизведеният генерал не беше никой друг, освен подполковникът от ДС, бивш директор на Сливенския затвор, където бе лежала Бонка. Тя се беше опитала да го прелъсти, но безуспешно. Тогава майор Марчо Марков беше докладвал на началниците си за  безуспешните ù опити да го корумпира. Беше поискал съдът да увеличи наказанието ù, но благодарение на Кирчо Стамов случката беше потулена. И сега тя го посрещаше като съпруга на Посланика. Марков не получи инфаркт, само благодарение на изключително здравата си психика. Не можеше да повярва на очите си. След като я отмина, неколкократно се обръщаше, за да се убеди, че не е видение.

         След  грандиозния прием, Посланикът извика в резиденцията радиста на Посолството и лично написа шифрована грама до Министъра. Грамата беше с гриф „строго секретно“ и много спешно. На следващата сутрин вече имаше отговор на грамата. Беше станала недопустима грешка. Генерал Марчо Марков беше назначен като военно аташе към Посолството на НР  България в Япония и незабавно трябваше да отпътува за Токио. Още същия ден генералът замина за Токио през София и не успя да се види с бившата си затворничка. Бонка беше успяла да се измъкне и този път.

         Бугенвилиите цъфтяха по оградите и огромните им алени цветове висяха на гроздове. Ароматът им се смесваше с упояващия парфюм на жасмина и заедно превръщаха африканските нощи на Рабат в източна приказка.