Софийска сага

Глава тридесет и седма

Мария и Симеон вече три години съжителстваха щастливо. Той жънеше успехи на сцената, а тя се грижеше за домакинството и за любимия си Симо. Недоразуменията и недоверието бяха загърбени и животът им беше спокоен, уютен и щастлив. Мария беше талантлива и изобретателна домакиня, винаги го изненадваше с нещо ново на масата. А за Симо това беше важно. Макар и да внимаваше с храната поради склонността си към пълнеене, той обичаше да си похапва. Имаше особена слабост към сладкишите, кексовете и ориенталските сладости като баклава, кадаиф и други подобни. Мария беше разработила собствена рецепта за хилядолистно тесто и от него приготовляваше  разни солени и сладки вкусотии. Симеон беше луд за тях, но Мария не му даваше да прекалява с тестените изделия. 

Така минаха две години от деня, в който Симеон я беше открил при Габриелла и Марчелло и буквално я беше отвлякъл, въпреки яростната ù съпротива. Тя беше обидена и силно засегната от факта, че Симеон продължаваше да прави деца на Графинята. След бурна сцена на ревност и ярост Симеон беше успял да я укроти с единственото оръжие, което имаше. Въпреки лютата ù съпротива и истеричните крясъци и обвинения, той я беше обуздал и спокойствието настъпи едва след една изключително бурна любовна нощ, когато Симеон надмина себе си, демонстрирайки нежност и необикновена сексуална мощ. Мария беше зашеметена от изобретателността и неуморимостта на нейния Симо, който сякаш беше решил да я укроти със силата на секса. Укротяване на опърничавата, се шегуваше Симо месеци наред след този ден. И двамата се смееха при спомена за онази бурна нощ, каквато никога не бяха изживявали до тогава. Понякога Мария се шегуваше, че пак ще избяга при Габриелла и Марчелло, за да го накара да отиде да я отвлече. На което Симеон отговаряше, че този път може и да не я открие. И двамата се смееха от все сърце. Животът беше станал хубав за двамата. 

Париж беше необикновено красив през май. Пролетта се чувстваше не само в парковете и градините, не само по кейовете край Сена, но и в настроението на парижани. Лицата на пешеходците грееха, децата излизаха от училище радостни, че следобеда ще прекарат с децата от махалата, собствениците на кафенета и бистра се радваха на значително увеличилата се клиентела, която цяла зима беше мечтала да дойдат по-топли дни, за да изпълни терасите и тротоарите пред  кварталните заведения. По “Шанз елизе” се бяха появили първите туристи, седнали на припек с чаша кафе и дъхав френски кроасан. 

През такъв един слънчев пролетен ден на месец май Мария усети това, от което се страхуваше най-много. Беше бременна. Радоста ù се помрачаваше от обстоятелствата. Нямаха брак, Симеон имаше шест деца от Мари-Клер, как щеше да реагира? Той не можеше да се разведе, беше подписал онова споразумение и ако не го спазеше, щеше да загуби всичко, абсолютно всичко. Мария изпитваше страх даже при мисълта, че трябва да му каже. А нима можеше да скрие от Симо най-голямата си радост и най-силното си притеснение?

Мария отиде до най-близката месарница, купи едно агнешко бутче, мина през зарзаватчията, за да вземе кило пресни картофи и китка прясна мента и се прибра, за да приготви любимото агнешко печено на нейния Симо. Беше понеделник и театърът имаше почивен ден. Симеон беше отишъл да види децата, което той правеше всеки втори понеделник на месеца. Обикновено се връщаше към 5-6 часа, когато децата трябваше да се приберат от парка на замъка, да се измият и приготвят за вечеря. Симеон никога не оставаше да вечеря с тях. Това беше станало правило, което той не нарушаваше вече почти три години. 

Масата беше наредена, свещите - готови да бъдат запалени, а в шампаниерата се изстудяваше бутилка  португалско розе, любимото им вино за придружаване на агнешко печено.

Когато се чу шумът от отварянето на входната врата, Мария се разтрепери. Смесени чувства я караха да тръпне от радост и страх. Вълнението ù беше неописуемо. Как Симеон щеше да приеме новината, която я правеше безумно щастлива, но можеше да се превърне в най-кошмарния ден в живота ù. Ами ако Симеон  не приемеше нейното дете? “Нейното”? Защо пък да е нейното, не беше ли той бащата на това  създание, което жадуваше да намери своето място в света. Мария се раздираше от вътрешна борба, от догадки, на които само след броени минути щеше да получи отговор. Но какъв? Това беше въпросът, който я караше да се вълнува. Не си спомняше някога да е изпитвала такова  силно желание да получи отговор на въпросите си, въпреки че те я плашеха.

Симеон се беше прибрал в добро настроение. Беше доволен, че е прекарал следобеда с децата си. Особено щастлив го правеше отношението на Мари-Луиз, която не само че не се отделяше за секунда от баща си, но и го ревнуваше от братята и сестрите си. Непрекъснато го увещаваше да я вземе със себе си в Париж. Искала да живее с него и онази “красивата тант”, както  тя наричаше Мария. А и на Мария ù ставаше приятно, когато той  разказваше всичко това.

Мария запали свещите, докато Симеон отваряше студеното вино с аромат на стафиди, зелената салата, с горчичния дресинг и крутони с чесън и пармезан, беше готов за секунди. Мария наряза агнешкото, сложи едно голямо парче в чинията, златисти задушени в масло пресни картофи, 2-3 леко запържени аспержа и сос от бульона на агнешкото, подправен с прясна мента. Ароматът на ястието запълни цялата трапезария и Симеон вдишваше с разширени ноздри апетитните изпарения на горещия сос и хрупкавата коричка на агнето. Хранейки се, Симеон ù разказа за децата и времето, прекарано с тях. Не беше видял майка им, имала някаква гостенка и не могла да я остави. Симеон изглеждаше безумно щастлив, когато разказваше за хитростите на Мари-Луиз, която измисляла десетки щуротии, за да отдалечи братята и сестрите си от любимия ù татко. Говорейки за нея, лицето му грееше, очите му светеха като на млад юноша, разказващ за първото си любимо момиче.

Мария чакаше Симеон да свърши с разказа си, за да хвърли бомбата. Но той беше толкова въодушевен и увлечен, че не забелязваше мълчанието на Мария, нейната напрегнатост и даже страх в големите ù черни очи.  Настъпи секунди тишина, когато Симеон вдигна чашата и каза:

- Нека пием за здравето на децата ни... - и бързо се поправи - на децата ми. Извинявай Мария, смятам, че и ти ги обичаш като мен, затова мисля за тях като за наши.

- Прав си, Симеон, обичам ги като свои, защото обичам теб, техния баща. Но ще имаме и наши, както каза ти. И може би скоро, Симо. Бременна съм.

    Симеон  бавно остави  чашата с вино на масата, облегна се назад и впери мълчалив поглед в искрящите очи на Мария. В тях се четеше само един въпрос и много любов.

В трапезарията животът беше замрял, чуваше се само тиктакането на стенния часовник и тежкото дишане на двамата.

Симеон стана, бутна масата и чашите се разляха върху покривката, а тази на Мария падна на пода и се разби на хиляди малки и големи кристали. Направи две крачки към нея, вдигна я на ръце и затанцува около масата, която само преди минута беше подредена безупречно, а сега приличаше на остатъци от пиянски пир. Спусна я на пода, без да я отпусне от силната си прегръдка, и зацелува косите ù, челото и очите ù, докато тя вдигна глава и му поднесе изтръпналите си устни.

Очите им грееха като две слънца, бяха щастливи.

След този  неочакван миг на безумна радост вечерята беше генерално провалена. Никой от тях нямаше желание да сложи залък в устата си. Симеон я взе отново на ръце и я отнесе на дивана, където седнаха един до друг, щастливи и тръпнещи от радостта на вълшебната новина.

Първа показа наличието на практичен разум Мария.

- Симон, ти си женен и не можеш да се разведеш. Какво ще стане с нашето дете? Ще трябва ли цял живот да носи печата на “незаконороденото”?

И Мария заплака. След бурната радост жестокостта на реалния живот ги върна на земята. Действително имаше сериозни пречки по пътя на “семейното” им щастие. Макар и само от административно-граждански характер, тези препятствия можеха да станат причина за разрушаване на  прекрасните им отношения. Любовта им щеше да бъде подложена на тежки изпитания през следващите месеци, а може би и години?

                        Глава тридесет и осма

Няколко месеца след събитията, описани в предидущата глава, София се радваше на една прекрасна топла есен. По булевардите летяха нови  БМВ-та, Мерцедеси , Аудита и други  западноевропейски коли, чийто брой се увеличаваше непрекъснато. Бяха открити десетки нови частни ресторантчета, където кухнята и обслужването нямаха нищо общо с  държавното предприятие “Обществено хранене”. “Трабантите”  и “Москвич”-ите бяха извадени от гаражите и превърнати в магазинчета за турски дрехи и кафенета. Куфарни търговци бродеха по Дубай, “Капалъ чарши” и  Триест, мъкнеха бракувани или непродаваеми в техните страни стоки, които  се предлагаха на жадните за вносни стоки български граждани, на астрономически цени. 

Част от интелигенцията беше приела и повярвала в “перестройката”, която Горбачов беше подхванал в СССР, и се бореха и в България да започне такава промяна. Друга част беше получила “партийно поръчение” да се превърне в дисиденти и действаше  по указанията на Партията.  Най-върли дисиденти се оказаха разни второстепенни партийни секретарчета или техните  отрочета.

Госпожа Аннабел Антонова, бивша  Шварц, беше регистрирала фирма на Сейшелските острови и открила в София клон на банка, несъществуваща на Сейшелите.  Съпругът ù Виктор беше разширил дейността на създадената от него фирма  “ВИК” и  беше създал модна централа и агенция за охрана и компания. Под прикритието на охранителната дейност за богати бизнес дами, бивши олимпийски надежди и провинциални бабаити, играеха ролята на  “жиголо”, а  манекенките и охранителките не бяха нищо друго, освен елитни компаньонки, т.е.  високоплатени проститутки.

Както Виктор Антонов, така и съпругата му Аннабел имаха  желание да се домогнат до парите на художничката Зора, които преди няколко години тя беше  взела с голяма хитрост и комбинативност от  поданика на английската кралица, мистър Джордж Блакбъри или Антъни Шварц.

Зора Гогова, вече известна художничка, призната и в западния свят със  своите изключително оригинални картини, водеше спокоен и същевременно интересен живот. Откакто се беше омъжила за колумбийски бизнесмен,  самобитната художничка се беше прочула  в цяла Южна Америка. Организираните в Богота, Рио де Жанейро, както и в по-големите градове на Аржентина и  Бразилия, ù носеха не само слава, но и  прилични приходи. Картините ù се разграбваха на баснословни суми от най-известните картинни галерии и музеи  на континента, както и от частни лица.

Самолетът на  “Американ ер лайнс” кацна на летището на Мексико сити точно по разписание. Зора  този път пътуваше сама. Съпругът ù щеше да се присъедини към нея в деня на вернисажа. До тогава оставаха три дни, през които  художничката трябваше да провери хода на организацията, разпратените покани, и да се свърже за съдействие с Посолството на България, откъдето щяха да ù предоставят преводач за цялото време на нейното пребиваване в Мексико. Културните връзки с тази страна бяха много активни още по времето на покойната Людмила Живкова, и Министерството на Културата и лично  Министърът  Георги Йорданов ù  бяха съдействали за организирането на грандиозна изложба, съпътствана  и  от други културни събития. 

В чакалнята на посрещачите млад мъж на около 30  години  с малка фотография на Зора очакваше пристигането на пътниците. Един след друг пътниците се изнизаха, но от Зора нямаше и следа. Когато и последният пътник излезе от изхода за пристигнали пътници, младият мъж, видимо  притеснен, отиде до телефонния автомат, набра дълъг номер и  води кратък разговор.  Получил необходимите инструкции, с бърза крачка отиде до асансьорите, спусна се до подземния  многоетажен паркинг, метна се на “Волво”-то си и с бясна скорост се понесе към центъра на града. 

Хотел “Четирите сезона” беше един от малкото петзвездни хотели  в центъра  на  Мексико сити. С високите  си осем етажа и интересна стилна архитектура внушаваше респект и  комфорт. “П”- образната му  форма даваше възможност да се образува нещо като вътрешен двор, който предоставяше на гостите на хотела кътове за уединение и отдих през деня, както и през топлите вечери, които тук бяха ежедневие. Богата растителност, красиво подредени лехи с цветя и алеи обграждаха кътчета за четене, разговори и отмора. Водоскоци и фонтани освежаваха въздуха и внасяха свежест и прохлада в парковата атмосфера на хотела. Двата басейна - на открито и  закрит, допълваха комфорта и привлекателността на  хотел “Четирите  сезона”. Близостта на паметника на Децата-герои, на Паметника на героите на Независимостта и други  забележителности на града, го правеха привлекателен за гостите на Мексико сити.  Съгласно международните норми за петзвездните хотели, “Четирите Сезона” предлагаше всички услуги, предвидени в категорията. Освен това, тук гостите биваха обслужвани от много опитни служители на администрацията, както и камериерки, бармани, сервитьори и сервитьорки с безупречни маниери и компетентност. Ресторантите и барът предлагаха както национална кухня и напитки, така и интернационални гастрономически шедьоври. Най-горният, осми етаж, беше  с луксозно  обзаведени апартаменти, най-централният  и най-големият от които беше президентският.

             Когато таксито спря пред входа на “Четирите сезона” Хотел Мексико, млад мъж с униформа дотича веднага и услужливо отвори вратата на колата, за да покани клиентката да слезе. Зора слезе грациозно, даде пет долара на младежа и се запъти към  бюрото на администраторите. 

Млад и красив администратор, сякаш току-що слязъл от подиума на модно ревю, посрещна очакваната гостенка с приятна усмивка, и след като се увери, че това е   синьора Зора, я попита дали би  желала стая с изглед към града или към вътрешната градина. Зора предпочиташе изгледа към красивата градина и открития басейн и администраторът със същата сърдечна усмивка ù подаде ключа на стая номер 711.  Стаята се намираше непосредствено под президентския апартамент и имаше най-прекрасния изглед.

Зора още не беше получила ключовете на стаята, когато с бясна скорост пред входа на хотела закова “Волво”-то  на преводача, изпуснал художничката на аерогарата. Зора пътуваше с дипломатическия си паспорт и се ползваше  с услугите на ВИП пътници. Преводачът не беше информиран за това. Младият мъж, на име Емил, хвърли на портиера ключовете на колата и почти тичешком се отзова  пред бюрото на администраторите, в момента когато художничката получаваше ключовете от ръката на красивия служител на хотелската администрация.

- Добър вечер, г-жа Гогова, казвам се Емил и съм изпратен от българското Посолство, за да ви придружавам като преводач по време на престоя Ви в Мексико сити. Добре дошла на мексиканска земя и приятно прекарване и успех Ви желае лично другарят Посланик.  В следващите дни ще имате възможност да се срещнете  с него, за да Ви предаде лично своите пожелания. Наложи се днес спешно да замине  до Лима, където е пристигнал новоназначеният Посланик. В деня на вернисажа другарят Заимов ще бъде тук, за да открие лично  дългоочакваната изложба с Вашите прекрасни картини.

 Зора го изгледа с интерес, усмихна се приветливо  и направо го попита:

- Вие българин ли сте? Имате акцент на чужденец. 

- Да, госпожо, баща ми е българин, а майка ми е мексиканка. Аз съм роден тук, но се считам за българин.  Историята на моето семейство е дълга и ако представлява интерес за Вас, ще Ви  я разкажа с удоволствие по време на вечерята, на която Ви каня, ако приемете, разбира се. Другарят Заимов ме помоли да изпълнявам и най-малките Ви желания, които аз бих удовлетворявал и без неговите заръки. За мен е гордост и неочаквано щастие да се докосна до Вашето изкуство и до Вашата личност, за която съм чувал най-прекрасни неща от другаря Посланик. Навярно Ви направи впечатление акцентът ми, когато говоря български, това се дължи на факта, че съм учил бащиния си език тук, в Мексико. Моля Ви да бъдете снизходителна към мен. Бих искал да направя престоя Ви в Мексико една безкрайна фиеста, както казваме ние тук. И на лицето на преводача Емил се изписа най-очарователната усмивка, която Зора беше виждала някога.

- Приемам с най-голямо удоволствие Вашата любезна покана. Само  ще те помоля да ми дадеш поне един час, за да си почина от пътуването и да се приготя за срещата с толкова любезен млад мъж. 

Зора вече беше скъсила разстоянието и преминала на “ти” с преводача си.

- Сега е 6 и 30, ако сте съгласна, ще Ви чакам тук в 8 и 30. Имате два часа на разположение. Тук хората почти никога не вечерят преди 9. 

- Добре тогава, нека и ние направим като тях. Нека се срещнем тук в 9. Ок? 

- Прекрасно, тъкмо и аз ще имам време да отида и се преоблека за вечеря с такава чаровна дама. До скоро, госпожо Зора  - каза с чаровната си усмивка младият преводач. Когато художничката пое към асансьорите, за да отиде до стаята си, Емил не мръдна от мястото си, докато тя не изчезна от погледа му. Запъти се към изхода на хотела и пътьом погледна възрастния мъж, четящ някакво списание, изтегнат на едно от комфортните кресла в фоайето на “Четирите сезона”.  

Залата в основния ресторант беше решена в топъл жълт цвят.  Стени, килими, покривки за маси и много други елементи на декорацията бяха  в този приятен за окото цвят. Огромните френски прозорци-врати осигуряваха достатъчна светлина в залата през деня и красив изглед към вътрешната градина и басейна. Вечер красиви аплици и огромни стилни лампи с копринени абажури хвърляха  дискретна светлина наоколо. Големи кръгли маси и широки тапицирани кресла от масивно дърво осигуряват  желания комфорт на хранещите се гости на петзвездния хотел. Изящен порцелан, фини кристални чаши и сребърни прибори на фирмата “Кристофл” допълваха чувството за елегантност и финес на обстановката. В центъра на всяка маса  купа с естествени цветя внасяше колорит и необичаен аромат.

За любителите на звездното небе маси са разположени и навън в градината около басейна и под екзотичните дървета.

Точно в 9 часа Зора, под ръка с придружаващия я млад мъж, влязоха в ресторанта, където бяха посрещнати от метр д отела, който веднага се осведоми за предпочитанията им за маса в залата или под звездното небе на Мексико.

Зора беше облечена в дълга тясна рокля с цвят на чайна роза, която обгръщаше тялото ù като копринена ръкавица. Огромно овално деколте разкриваше както част от гърба ù, така и съблазнителния ù бюст. Както винаги, вярна на себе си, художничката умееше да предизвиква мъжете с естествените и форми и поведение. Единственият накит, който Зора носеше, бяха пет-шест  реда бледо розови перли, които подчертаваха красивата извивка на шията ù. За разлика от нея кавалерът ù беше облякъл бял костюм с риза в цвета на Зорината рокля (случайно съвпадение) и пъстра вратовръзка, характерна за “дендитата” от тези географски ширини. Емил галантно помогна на  дамата си да заеме място около голямата кръгла маса, и едва тогава седна срещу нея.

След приятния коктейл на база Текила и сок от Гуава, подпомогнати от Метр д отела, поръчаха  типична  лека мексиканска вечеря. Откъм градината се чуваше жива музика, изпълнявана от малък местен оркестър китари.  Тя беше прекрасен фон на интересния разказ на младежа за историята на неговата българска фамилия, чиито корени бяха в Берковица и датираха още от преди Освобождението. Един от неговите прадеди бил член на революционния комитет на града и лично се познавал с  Апостола на Свободата.  Зора слушаше с интерес увлекателния разказ на младежа, който добре познаваше историята на бащината си Родина. Даже прекалено добре за човек, роден и израснал на десетки хиляди километри от България. Емил имаше завидни познания и с голяма гордост ги показваше пред тази чаровна жена.

Часът наближаваше полунощ, когато Емил предложи да направят малка разходка “Мексико by night”, за да може художничката да добие една първа представа за мексиканската столица. След кратко колебание, Зора прие поканата с многозначителна усмивка, която означаваше готовност за всякакви приключения. 

Във фоайето на хотела Зора помоли за 5 минути, за да се освободи от дългата рокля и облече нещо по-практично за нощна разходка и се върна облечена в тясна бяла рокличка с тесни презрамки. Полата свършваше някъде малко над средата на бедрото ù.

Когато излизаха от хотела, в едно от креслата в  общия салон един възрастен мъж продължаваше да чете вестник.

Само след минута “Волвото” летеше по широките булеварди на Мексико сити. Тази нощ  леглото в стая  номер 711 в   петзвездния “Четири сезона“ Хотел Мексико щеше да остане празно.