Софийска сага 4

Глава втора - част 2

Небето се беше продънило и снегът, вече втори ден, валеше ли, валеше. Столичани газеха  в снежните преспи и псуваха общината, която не си вършеше работата. Както всяка зима,  така и тази ги беше “изненадала”, сякаш беше започнало да вали през месец юли, а не през декември на връх Коледа. Бог високо, Цар далеко,  казваха софиянци,  обули галош и шушони, а за дамите имаше даже и високи ботуши с цип, които се обуваха с елегантна обувка. По този начин, когато ходеха на театър, опера или на концерт, събуваха ботушите и грациозно тръгваха към залата. А ботушите оставаха на гардероба заедно с палтата.

Дафинка облече палтото, купено на старо от някаква госпожа, обу шушоните,  донесени от Дончо кой знае откъде, и тръгна към млекарницата на Гошо. Тя се намираше  също на улица Цар Симеон, няколко магазина след фурната на Боре. Минавайки покрай фурната, Дафинка махна за поздрав към  фурнаджията, който в този момент вадеше поредната фурна. Ароматът на топлия хляб  се усещаше чак на улицата. Когато видя Дафинка, на изпотеното лице на Боре грейна щастлива усмивка. Tой отвърна на поздрава и покани Дафинка да влезе  на топло.

Всички в махалата знаеха, че Дафинка е циганка, но с добротата и поведението си тя беше спечелила уважението на хората. Скромна, чистичко облечена зиме и лете, с благия си характер и обноските си, Дафинка събуждаше хубави чувства у комшиите.

Дафинка не можеше да отмине сърдечната покана на Боре. Тя отвори вратата и силна топлина, наситена с необикновен мирис на пресен хляб, я обгърна като пелена.

-                    Добре дошла, булке, ти ми носиш късмет и съм сигурен, че хлябът ми ще се продаде веднага.

-                    Сигурно ще се продаде майсторе, такъв хляб остава ли на тезгяха! 

Борис хвана един голям, парещ ръцете самун и го хлъзна към Дафинка.

-                    Занеси го вкъщи да се зарадват децата, булке - каза фурнаджията с усмивка, въртейки тежката лопата,  с която вадеше от фурната  горещия хляб.

Няколко, явно  пригладнели мущерии, бяха влезли в фурната, привлечени от вълшебния аромат на пресен хляб. Дафинка благодари за хляба, отвори вратата,  и зимата отново я грабна в прегръдките си.

         Когато влезе в млекарницата на Гошо, клиенти закусваха с гъсто овче кисело мляко и виенски кифли от “модерната фурна”. Гошо квасеше това необикновено мляко в порцеланови купички за консумация на място, а за вкъщи всеки си носеше купа или тенджерка, за да му отмерят желаното количество. С голямата решетеста лъжица, млекарят изрязваше като с нож гъстото мляко и внимателно го слагаше в съда, така че каймакът, дебел един пръст, да остане отгоре с апетитния си жълтеникав отенък.

         Дафинка купи половин литър прясно краве мляко, същото количество кисело и тръгна към дома си. Скоро децата щяха да се приберат от училище и да седнат да обядват. Днес Дафинка беше спокойна, днес щяха хубаво да си хапнат. Откакто Славка носеше някой и друг лев, немотията не се чувстваше толкова силно.  А и работите на Дончо бяха потръгнали. Дафинка разбираше, че младото момиче има нужда от пари за нови, хубави дрехи, та гледаше да ù оставя пари за тази цел. Мадам Шони също се грижеше за гардероба на младата танцьорка, която с нейна помощ може би щеше да  изгрее като нова звезда на артистичния небосклон.

         Старите мъдреци обичаха да казват, че “човек предполага, а Господ разполага” и са били съвършено прави. “Неведоми са пътищата Господни” е друга максима, която не веднъж е изненадвала хората.

         Тези мисли се въртяха в главата на Мадам Шони, докато  влизаше  в театър “Одеон” през това пролетно утро, придружена от едно непознато до вчера момиче, което тази вечер щеше  може би да промени изцяло живота си, да тръгне по съвсем нов път, водена от таланта  и приятелската ръка на една жена, която беше мечтала, да поведе  така собствената си дъщеря. Но, уви,  това не беше вече възможно!

         Залата беше претъпкана. Партер, балкон, ложи, всичко беше продадено до последния стол. Интересът към спектакъла беше  изключително голям. Най-ярките звезди на българския оперетен театър си бяха дали среща тази вечер на сцената на открития само преди няколко години  театър “Одеон”.  Оркестърът беше заел мястото си, ложите на официалните гости бяха също така пълни, както и последните редове на балкона, където обикновено седяха студенти и по-големи ученици. Светлините на салона започнаха бавно да гаснат, и когато в залата настана пълна тъмнина, долу светна малка лампичка и в оркестрината влезе главният диригент на театъра Найден Василев, под оживените аплодисменти на публиката, оркестърът, станал на крака,  посрещна именития си ръководител.

         Маестрото  зае мястото си на пулта, вдигна диригентската палка, изчака в залата да настъпи пълна тишина,  и  вълшебната музика на увертюрата заля претъпканата зала.

         Новата постановка беше посветена на 20 годишнината от  Виенската премиера на  оперетата. След “Царицата на чардаша”, “Принцесата на цирка” и другите неповторими  произведения на световно известния унгарски композитор Имре Калман, ученик на Белла Барток, оперетата “Баядерка” се явяваше нещо като венец на неговия оперетен гений.

         Трите действия изтекоха като един миг. Завладяващата музика с ориенталски нюанси, караше кръвта да кипи, прекрасните гласове на   познатите звезди, като Ангел Сладкаров, Мими Балканска, Тинка Краева, непринуденият хумор на Асен Русков, омайваха  софийската публика. Не малък дял за успеха на спектакъла имаха и възпитаничките на неповторимата балетмайсторка Мадам Шони, сред които тази вечер изгря и една нова звезда. Самородният  брилянт, на име Слава  Донина (за по-голяма артистичност Мадам Шони беше предложила на възпитаничката си да приеме това сценично име), шлифован от  главната хореографка на театъра, заблестя в Столицата с целия си блясък на фона на едно изключително музикално-театрално събитие.  Една нова приказка се беше родила в навечерието на една война, която щеше да разруши половин Европа, да превърне в руини  красивата  София, да отнеме живота на много невинни хора, да преобърне съдбата на хиляди. И не на последно място, тази същата война щеше да срине до основи театъра, в който тази пролетна вечер беше триумфирала талантливата танцьорка Слава Донина.

         Ех, да можеше отнякъде  Уста Димитър да види небивалия успех на внучката си, та  най-после да му олекне на човечеца след всички разочарования, които му бяха причинили синовете.  “Кръвта вода не става”, би казал и старият Ахмет, хитро усмихвайки се под мустак. Циганската кръв ясно проличаваше в страстните  източни танци на новата звезда. Гъвкавата ù снага, дългите бедра, лебедовата шия и магнитът на корема, който привличаше с трептенията си погледите на мъже и жени, независимо от възрастта и социалното им положение, подлудиха публиката. За първи път в историята на театъра танцьорка беше викана три пъти на “бис”, за да повтори и потрети танца. Седмици наред вестниците изпълваха страниците си с новини, клюки и небивалици за  танцуващата като самодива, невиждана  красавица. На никой не му минаваше и през ум, че “дивата” можеше да бъде видяна  само на няколкостотин метра от театъра, повела сестричките и братчето си на училище.

         Но нали така сме свикнали, звездите да ни се струват далечни и недостижими, да мечтаем за тях, да ги превръщаме в идоли и да им се кланяме.  Да ги обвиваме с тайнствен воал и да ги обявяваме за неземни същества. Но много често те са обикновени земни хора, които дишат, вълнуват се, любят и страдат, трудят се, за да развият таланта си. Божественото е именно това,  с което природата ги е дарила и задължила да пазят  и усъвършенстват.

 Успехът,  казват мъдрите,  е 20 процента талант и 80 процента труд. Е, може би съотношението да е малко по-различно, но това не е толкова важно. Формулата е: Талант + Труд = Успех.

         Горе, на последния ред на балкона, една скромно облечена женица, далеч от прожекторите и светското общество, бършеше радостните си  сълзи. Независимо от пороя, който се изливаше от големите ù черни очи, в тях гореше все още онзи пламък, който даваше на младата танцьорка  сила за устрема ù към върховете на успеха.

Една майка се радваше на успеха на своята първа рожба.  И това беше само началото.