Софийска сага 7

                      Глава  пета

         България беше потънала в сълзи. Плачеха жени, плачеха старци, плачеха млади мъже и деца. Плачеше целият народ. Плачеха и тези, които само след година щяха да сменят черните траурни ленти с червени и да размахват шмайзери. Ръцете, които доскоро  се изпъваха напред и нагоре и викаха “Хайл”, щяха да се свият в юмрук и да викат “Да живее СССР”.

         Но засега все още всички оплакваха смъртта на Царя, смъртта на любимия Цар, във  вярност към когото се бяха клели  почти всички. Царят беше мъртъв и на българския трон щеше да седне синът му Цар Симеон Втори, току-що навършил шест годинки. Царят е мъртъв, да живее Царят!

         Под палещото августовско слънце стотици мъже и жени, млади и стари, деца и юноши стояха по цели дни  на площада пред Катедралния храм Св. Александър Невски, за да се поклонят  за последен път пред тленните останки на любимия Цар. За да отдадат последна почит на този, когото смятаха за свой покровител, за свой “бащица”. Плачеха и си спомняха как той седеше  в бедна овчарска кошара и ядеше кисело мляко и сирене, делейки скромния обяд на селяните. Виждаха го, подкарал локомотива или открития автомобил. Той беше  народен любимец и всички плачеха безспир. Цели осем дни българският народ плачеше искрено и оплакваше кончината на Царя. Припадаха,  но не напускаха опашката пред вратите на храма, със зачервени очи и шапки или вестници на глава,  стояха стоически,  подложени на непоносимите слънчеви лъчи, за да положат едно цветенце, букет или огромен венец пред  ковчега на Борис Трети.

         От непоносимата горещина и дългото стоене на крака, мнозина припадаха и бяха отнасяни към палатките на Червен кръст, където грижливи  самарянки оказваха първа помощ на нуждаещите се. Делови мъже и жени-доброволци, бъдещи партийни секретари и отечественофронтовски активисти,  се разпореждаха, за да получат хилядите, стекли се на всенародното поклонение, необходимата помощ и грижи.

         Тук бяха не само столичани, имаше дошли от другия край на страната, както и шопи от съседните села. Всички облечени в черно, със зачервени от плач очи, с цветенце в ръка чакаха. Чакаха с часове и дни, за да се простят със своя  Господар. Мнозина се питаха как ще живеят без него, какво ще стане с Майка България? Войната чукаше на вратата и скоро щеше да влезе в къщите и на най-забутаните села и паланки.

         Настъпи най-съдбовният ден  за България  и за българския народ, поне тогава той си мислеше така.

         На 5-ти септември 1943 година, след упокойната молитва на  Екзарх Стефан, траурното шествие потегли към Централна гара, откъдето щеше да потегли траурният влак към Рилската обител.  Хиляден народ придружаваше артилерийския лафет, върху който беше положен саркофагът на Негово Величество. Сред официалните лица,  непосредствено зад луксозната катафалка, вървеше Царица Йоанна с двете си деца и подкрепяна от брата на починалия, принц Кирил. Следваха министри, генерали, видни общественици, народ.

         Дида беше пред раждане. Трудно се движеше даже из къщата. Тежката бременност и недостатъчната храна я бяха изтощили до крайност. По цели дни лежеше на скърцащото легло, обслужвана от всеотдайната си майка. Децата бяха във ваканция, та по цели дни скитаха из махалата, по реката, къпеха се в мръсната Владайска река и се радваха на свободата си.

         Mакар и само на четиринадесет години, Бонка беше едра и добре развита. Имаше вид най-малко на 17-18 годишна и се момееше. Висеше пред счупеното огледало с часове. Имаше дълги кестеняви коси и непрекъснато  опитваше разни фризури. От приятелки се беше снабдила с червило и руж, които грижливо криеше от родителите си, макар че баща ù въобще не се интересуваше от децата си. Дафинка  се грижеше да бъдат нахранени, изпрани и закърпени. За друго не ù оставаха сили. Извън дома Бонка ставаше неузнаваема.  В една стара дамска чанта, която криеше в бараката на двора сред вехториите на баща си, Бонка имаше всичко, за да се превърне в млада дама. Червило, руж, моливи за вежди, чернило за мигли, пудра. Тук криеше и едни обици на майка си  от времето, когато Дафинка танцуваше в кабарето на старата Кева. А като обуеше и обувките на високи танк токове, се превръщаше наистина в апетитна млада дама, за което имаха голяма заслуга големите ù твърди гърди, които не се свенеше да показва под тънката прозрачна риза на майка си. Подлудяваше с прелестите си не само  момчета, с няколко години по-големи от нея, но и мъже, които не преставаха да я задирят, без да им мине  и през ума, че това е четиринадесетгодишно момиче. Бонка се радваше на успеха си като жена, насърчаваше ухажорите си и не се отказваше да приема почерпки и подаръци. Естествено срещу неопитни и все още невинни ласки.  Много обичаше  да се целува и много скоро придоби  голям опит и  стана истинска майсторка на целувките, което помогна да получи прякора Бони Целувката. Най-много ù допадаше по-големият брат на една от приятелките ù, студент-медик. Използвайки, че родителите му са на курорт във Варна, Жоро я заведе у тях и предложи да играят на “доктори”. Бонка много добре разбираше  как ще завърши тази игра, но дълбоко в себе си го желаеше. Искаше да изпита всичко, за което беше чувала от по-големите си сестри и от приятелки с опит.  Жоро я съблече, дълго я гали и целува. Тя не само чувстваше същото удоволствие, но  водена от инстинкта си, поемаше инициативата за по-смели действия. 

         Привечер, когато си тръгна за вкъщи, Бонка беше вече истинска жена.  Но Жоро беше младеж с ограничени парични ресурси и не можеше да ù предложи кой знае какви забавления и да ù купува скъпи подаръци, за каквито Бони Целувката мечтаеше отдавна.

         Освен с приятелки, Бонка обичаше да се разхожда и сама из Борисовата градина, да гледа разхождащите се с лодки двойки. Застанала на мостчето на Ариана, наблюдаваше танцуващите и се виждаше в обятията на изискан кавалер, който ще я притисне плътно към себе си и ще шепне нежни любовни слова на ухо.

         Тъкмо се беше размечтала, когато някой я обхвана през тънката талия, привлече я към себе си и тихо каза “Добър вечер, госпожице, за какво мечтаете”? Бонка не се отдръпна, вдигна глава и видя до себе си мъж на около 30-35 години с огромни черни очи. Мъжът беше облечен в безупречен бял костюм, който подчертаваше очите, блестящи като въглени. Над устните му бяха изписани тънки черни мустачки “ала Кларк Гейбъл”. От него лъхаше мъжественост и фин френски парфюм. Бонка се усмихна и каза, че съзерцава водите на езерото и светлините, отразени в тях. Мъжът предложи  заедно да съзерцават езерото по-отблизо и пийнат по халба бира.  Когато се настаниха на маса на самата плаваща платформа  и пред тях изникнаха като с магическа пръчка двете халби и кебапчетата, Бонка реши, че мечтите ù започваха да се сбъдват. Васко, така се казваше кавалерът ù, не си губеше времето. Било от неконтролируема страст или от наглост, той бързо премина към действие. Под прикритието на тъмнината и плачещите върби, надвиснали ниско над водите на езерото, той премести стола си до нея, прегърна я и устните им се сляха в страстна целувка. Докато устните им се опипваха и езиците им изучаваха дълбочините на устата, ръцете му бяха напипали твърдата гръд на момичето под тънката ù риза.

         Когато на сутринта Бонка се прибра, майка ù не я попита къде е нощувала. Дафинка знаеше, че ще чуе лъжа, а нямаше такова желание. От този ден Бони стана любовница на младия адвокат Васил Стрезов.

         Парите и познанствата на Стрезов помогнаха да  извади лична карта  с действителните данни на Бонка. Само годината на раждането “случайно” беше сбъркана. Къде не стават грешки?

         След смъртта на Царя, вече нищо не беше както преди. Правителството и регентите правеха грешка след грешка и войната започна да се чувства все по-близо. Гарите бяха задръстени с немски ешелони, които отиваха на изток.  На открити вагон-платформи се возеха оръдия, танкове и други военни машини, а около тях се суетяха голобради германчета, които по потници се бръснеха или свиреха на устна хармоника песента за “Лили Марлен и старата казарма край града”. Все по-често над България прелитаха вражески самолети,  а българските “орли” ги преследваха успешно. Сирените виеха злокобно, макар и само с учебна цел. Мобилизираните в “Гражданска защита” при всяка тревога тичаха към щабовете през глава, надянали каските си. На ръкавите над лакътя носеха ленти с надпис “ГЗ”.

         През ноември София беше бомбардирана по-сериозно, но бомбите паднаха по периферията на града. Бяха хвърлени 2-3 бомби над Орландовци и Малашевци.

Наближаваха Новогодишните празници и хората имаха сериозни грижи със снабдяването на необходимото за новогодишната трапеза.  Използвайки селските ресурси, провинциалните си роднини, въпреки трудностите, Новата 1944 година беше посрещната достойно с ядене и пиене. Магазините бяха залети с  немски играчки за децата, с немски фотоапарати “Лайка”, парфюмерия и козметика за дамите и шапки бомбета “Борсалино” от Италия. По улица “Търговска”, “Пиротска”, “Дондуков” и “Леге”, алъшверишът вървеше успешно. Сергиите по “Мария Луиза” бяха затрупани с бенгалски огън, свещички за елхата, сребърни гирлянди, кръстачки и елхови играчки в причудливи форми - камбанки, малки и големи блестящи топки, висулки и ангелчета, Дядо Коледа и Снежанка, лули и тромпети и хиляди други.

         В края на Октомври Бони беше напуснала училището и живееше “на семейни начала” при Васил Стрезов. Баща ù се радваше, че  трябваше да храни едно гърло по-малко, а Дафинка виждаше щастието на дъщеря си и беше спокойна.  Постепенно задълженията на родителите се поемаха от други хора.

         Принц Кирил беше потърсил Слава  в театъра скоро след погребението на Височайшия си брат. За него не беше трудно да я има. Не си направи даже труда да я вкарва в леглото си, тя сама влезе и не искаше да излиза, но се наложи. Новите му функции на регент му бяха отнели част от свободата. Сега имаше по-важни  и по-представителни задачи и трябваше да се съобразява с това.  Слава не беше от тези, които страдат дълго, смени го с един млад офицер - адютант на Принца. Той се беше влюбил в танцьорката от няколко месеца и я ухажваше безуспешно.   Останала без богат покровител, Слава най-после беше отвърнала на чувствата на младия поручик, син на богат Копривщенски род.

         Посрещането на Новата 1944 година и сега не мина без фойерверки и илюминации, Офицерският бал във Военния клуб беше повече от блестящ. Златните еполети се бяха смесили с  фракове и смокинги. Дамите, окичени като коледни елхи, с цялото злато и диамантените бижута на семейството, демонстрираха изяществото на обноските си, облечени в коприна и кадифе в благородни тонове.  Големи деколтета и голи рамене показваха млечно бяла и тук-таме повехнала плът. Млади госпожици, като порцеланови статуетки, под ръка със  стройни и красиви офицери, се разхождаха из залата и често се спираха да поздравят приятели и колеги. Духовият оркестър на гарнизона подканваше присъстващите да се включат във вихъра на валса.

         Когато топовните салюти оповестиха началото на Новата 1944 Година, залата отвърна със залп от бутилки  шампанско.

         Далеч в планината въоръжени брадясали мъже и жени, облечени във винтяги и голф панталони, посрещаха за последен път Новата година в изкопаните под  снега и шумата землянки. Тук шампанско не се лееше, в  металните канчета имаше разтопен сняг, а за мезе служеше сиренето и кашкавалът, реквизирани  “В името на народа” при последната акция  от мандрата на село Градец.

         Вратите на България бяха се отворили пред Новата 1944 година. Какво ли щеше тя да донесе на  семейство Гогови и на целия български народ?