,,Голямо уиски'' – каза момичето на бара с най-тъжните очи, които съм виждала. Обърнах се, загледах я – хубавица с дълга и гъста коса, чакаща с нетърпение своите 100 милилитра утеха, гледаща тъжно, объркано и жадно. Трескаво чупеше пръсти, сякаш чакаше някой и често поглеждаше в телефона си най-вероятно по навик. Изля уискито в устата си на два пъти и поръча второ с измъчена от горчилката на алкохола физиономия. Второто се стече по гърлото ѝ със същата бързина и още преглъщаща измърмори,че иска трето. На повечето мухи на бара погледа е празен,нейния не беше. Имаше умни, кафяви очи а дългите, гримирани мигли едвам удържаха сълзите ѝ. Някъде на петото уиски направи знак на бармана да остави бутилката пред нея.Исках да разбера какво се случва в главата на това момиче, исках да я прегърна, да прегърна мъката ѝ. Да я погаля по хубавата коса и да ѝ кажа,че всичко ще е наред и после тя тихичко да си поплаче на рамото ми. Някак си я чувствах много близка, сякаш деляхме една история, един живот ...